Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

Половин час по-късно Проданов извика Развигоров в кабинета си.

— Седни, Разви. Ще пиеш ли нещо?

— Ако имаш водка, давай, че тоя коняк ми скъса червата.

Проданов извади бутилка „Финландия“ от хладилника, бутилка газирана вода и ги остави пред него.

— Ти няма ли да пиеш?

— Ще пия, като измия чашите.

— Нямаш ли секретарка?

— Имам, но я държа далеч от пороците си — Проданов донесе две големи и две по-малки чаши и седна. — Наливай!

— Ти си домакинът. Проданов взе бутилката.

— Превземаш се, Разви. Не е в твой стил. Развигоров се засмя, бялнаха се едрите му здрави зъби.

— Много вода изтече, откакто не сме се виждали, Проди. Навремето аз бях Разви Звяра, а вие дребни офицерчета за още по-дребни поръчки. Но животът е ташак работа, както сам виждаш. Днес ти си генерал-лейтенант, шеф на една от най-шибаните служби в министерството, а аз, макар току-що произведен генерал, се явявам твой подчинен. Ако ти налея водка и някой види, ще си рече: „Разви се подмазва на шефовете!“ — Развигоров отново се заля от смях. — Водката е прекрасна, Продане. Компира никога нищо не е Развирал от пиене.

Пиха мълчаливо, после Продан каза:

— И сега какво, ние с теб се явяваме тандем, така ли?

— Тандем се прави от патрулиращи ченгета. От нас, господин генерал-лейтенант се очаква да се превърнем в бич Божи! — Развигоров се замисли, а и Проданов не бързаше да вземе думата.

— Сирака не знае, че съм се върнал в министерството, утре, най-късно вдругиден, ще научи, но аз ще го намеря тази вечер. Ще се опитам да му спася гъза, ако не е закъсал много. Знаеш каква орлица-майка беше за всички нас навремето, дължа му го. Ако успея, ще тръгна срещу Козела…

— Ще тръгнем срещу Козела, Разви!

— Не, казах: ще тръгна срещу Козела. Ти ще стоиш тук под вентилатора, а аз ще ти го доведа жив или мъртъв. Това копеле не е лъжица за всяка уста — Развигоров се изправи. — Благодаря за водката. И още нещо, не подценявайте конспирацията в армията. Проданов кимна.

— Още сега ще разпоредя оперативно наблюдение. Кога ще дойдеш тук?

— Утре сутринта за оръжие, бронежилетка, каска и всичко необходимо. Компира ще се погрижи. Ти обаче ще трябва да ми осигуриш пропуск и служебна карта.

— Донеси четири снимки. Половин час по-късно ще имаш всичко необходимо.

Козела беше наел една частна вила в Панчарево. Собствениците си я бяха върнали по закона за реституцията, но живееха в Париж и за тях беше добре дошло един благообразен господин на средна възраст да се грижи за имота им, отколкото мангасарите да го разграбят. На всичко отгоре Козела им беше предплатил в долари за половин година и поднесъл приемлива легенда.

— Не живея добре с жена си, а ми се налага да напиша една книга на спокойствие! — Беше казал Козела на собственичката.

— Каква книга? Роман? — любопитно го бе попитала тя. Козела се бе усмихнал, колкото му позволяваха шевовете.

— Не, госпожо, изследвам специална материя.

Жената не попита повече.

Къщата беше в средата на вилната зона, но имаше близо два декара двор и беше строена така, че да не се вижда от никъде. Гъста зеленина я ограждаше на три пръстена, един овощен — Край оградата, втори — на стотина метра от нея и пред самата вила — пояс от борове и декоративни храсталаци. Идеално убежище, беше помислил Козела при първия оглед. Ебати мухлясалия зандан!, синовете му, но само Иван събра кураж да го каже.

— Млък! — изсъска ченгето. — Първо, вие сте във вилата на царски министър. Достатъчно е да видите библиотеката и картините, за да престанете да лаете, и второ, вие сте мои затворници! Уверявам ви, че е за предпочитане пред кой да е щатски федерален пандиз.

На третия ден момчетата оцениха достойнствата на къщата, ядяха плодове като не видели, измислиха си някаква игра подобна на боулинг и престанаха да мрънкат. Козела ги дебнеше под око. Бяха започнали да спят по десет часа, да ядат до припадък. Една съседка беше наета да доставя храна и да готви и много скоро изразът на лицата им се промени. Напрежението от очите им падна, вече не се чувстваха преследвани зверове, руменината по бузите им се възвърна и отново станаха деца.

Козела лежеше по гръб, четеше почти механично някакво криминале — „Горещата конспирация“ от някой си Робърт Лъдлъм — и чакаше да дойде време, за да отиде на среща със Сирака. Какви глупости пишат тия съвременни писатели, мама им да еба!, мислеше той с нарастващо раздразнение. Натъпчат се с информация за новите технологии и мислят, че това е достатъчно. Деца бягаха сами от охраняван дворец в Бахрейн, един седемдесетгодишен старец действаше по-бързо и ефикасно от Джеймс Бонд на млади години! Козела прескачаше цели глави, когато суперменщината му идваше в повече, но когато мъж и жена — ченгета — попаднаха разкрити в дома на супер врага и успяха да насъскат собствените му хищни птици срещу него, Козела затвори книгата, хвърли я на масата и разтри белезите по лицето си. Какво ли не го болеше, по дяволите! Но трябваше да стиска зъби, докато измъкне себе си и онези двама млади крадци — синовете си, на безопасно и недостижимо за дългата ръка на Интерпол място. Кое обаче беше това кътче на света, мамичката му? в Европа и Северна Америка нямаше такова обетовано парче земя. Момчетата бяха направили от Парагвай най-опасната страна за себе си, а тя приютяваше охотно престъпниците на целия свят — от нацистките СС офицери, до компрометирани мафиоти от всякакъв цвят и националност. Островите в карибския басейн бяха под американски контрол, а именно дългата и безмилостна ръка на американската данъчна полиция беше по петите им. Оставаше Мексико, заветното, бленувано Мексико, но пътят дотам беше свързан с много рискове…