Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

Козела погледна часовника си и стана. Беше време да тръгва за среща със Сирака.

Завари момчетата да играят табла в беседката зад вилата. Бяха се скарали, готови да се хванат за гърлата.

— Спокойно — баща им затвори таблата. — Като не знаете да губите, няма да играете!

— Къде си тръгнал? — попита Асен.

— На среща с един бивш колега. Ще взема такси, вие пазете вилата.

— Ще вземеш такси при три коли в гаража? — възкликна Иван. — Ти си луд.

— Може и да съм луд, но ще взема такси.

— Аз излизам! — заяви Иван вироглаво. — Ще ида да вечерям като човек, после на дискотека… Имам нужда от жена, аз не съм чекиджия, баща ми.

Козела ги изгледа изпод вежди. Да, може би една вечер на разтоварване нямаше да им е излишна.

— Излезте, но се разделете. Където и да ходите, ходете поотделно! В никакъв случай не се събирайте двамата! Ясен ли съм?

— Да, татко… — каза Асен. Козела го прекъсна:

— Вземете беемветата и дръжте GSM-те включени. По някое време ще ви потърся.

— Здравей, Козел — Сирака стана от стола и му подаде ръка.

Бяха в едно абсолютно празно витошко заведение. В течение на разговора се разбра, че е собственост на о. з. генерал Петър Кирилов — Сирака.

— Тук този прякор не е здравословен, Сирак — каза Козела, стискайки ръката му.

— Бъди спокоен, тук всичко е здравословно. Сядай! Какво ще пиеш?

— Водка със сода.

Сирака вдигна ръка. Веднага се появи млада келнерка и почти мигновено изпълни поръчката.

— Наздраве, Козел.

— Наздраве… Добре изглеждаш, Сирак, да не ти е уроки.

И двамата се засмяха криво, дежурно и напълно фалшиво.

— Отдавна не бях чувал добри думи за себе си — Сирака запали цигара, облегна се на стола. — Помниш ли Иван Развигоров?

— Разви Звяра? Естествено. Цял живот ме е мразил по неизвестни за мен причини.

— Добро попадение на министър Бонев. От вчера, с чин генерал-майор, Разви се е върнал в службите и утре е по петите ти.

— Сигурен ли си?

— Деветдесет на сто. Тази вечер, в седем и половина, ще дойде вкъщи. В седем и четирийсет ще съм сто процента сигурен.

— Откъде знаеш, че е обратно в кюпа?

— От мои частни източници, Козел. Не случайно целият ми живот премина в онова министерство. Пиха мълчаливо.

— Защо ми правиш тази услуга, Сирак? От мене никога нищо добро не си видял.

— Нито лошо, Козел… Както и да е, не допускай Разви близко до себе си и измисли начин да срещнем децата. Дъщеря ми се поболя по един от синовете ти… цяла бащичко, не казва кой.

Козела мисли дълго.

— Това заведение безопасно ли е?

— В известен смисъл… Колкото може да бъде сигурна софийска кръчма, но е моя собственост и мога да го затворя, когато поискам. Като днес например.

Козела допи водката си и стана.

— Утре вечер в осем доведи момичето тук. Аз ще ви заведа при синовете ми.

Габи вечеряше с Боян Мирчев в „Руския клуб“. Беше приела настойчивата му покана с досада и не малка доза неприязън. Аз започвам да го мразя!, мислеше тя, докато се готвеше за излизане. Закъсня с двайсетина минути и завари Боян разтревожен, вперил поглед във вратата.

— Вече мислех, че няма да дойдеш — нервно каза той, докато я настаняваше на масата.

— Най-добре беше да не идвам — дръзко, гледайки го в очите, каза Габриела. — Поръчай ми едно уиски. Вечеряла съм.

— Габи!

— Слушай какво ти казвам, Бояне. Само едно уиски със сода… и речта ти.

— Каква реч?

— Не може да неси си подготвил многоточкова реч на тема колко съм неблагодарна и какво прекрасно семейство бихме могли да бъдем.

— Ще бъдем, Габи.

— Никога!

Приближи келнерът и временно разсея напрежението на масата. Мълчаха, докато чакаха да изпълнят поръчката им. Габи разсеяно рееше поглед по масите, Боян се мъчеше да преодолее обидите и да превземе моралния връх в този видимо тежък разговор.

— Наздраве — каза Габи, — и не се сърди като децата. Бяхме заедно, вече не сме, това е. Трябва да свикнеш, Бояне.

— Преди ми викаше Боби — Все повече губещ почва под краката си, промълви той.

— Това беше едно време и никога няма да се повтори.

Мирчев се облакъти на масата.

— Но защо, Габи… Ние се обичаме, обявихме годеж, скоро ще станем семейство.

— Ти имаш температура — с леден глас и очи, пълни с презрение, го прекъсна Габриела. — казах ти: дойдох за последен път и да чуя за последен път „много важните неща“, които имаш да ми казваш, въпреки че идеално знаех накъде ще поведеш разговора. Но, Бояне, това беше краят. Ще си допия бавно питието и ще си ида завинаги. Точка!