Христо Калчев - Оратория за козел и ангорска котка

— Излагаш ме пред колегите…

— О, стига глупости! — Габи повиши глас, но бързо го смъкна. — Твоите предани приятели до един искаха да ме чукат. В това отношение съм чиста пред теб. Можеш да им го кажеш!

Боян Мирчев се облегна отново в стола, изпи полу на екс ракията си, поръча нова, изчака и попита:

— Нали знаеш, че имам връзки в разузнаването?

Габи кимна.

— Като започна тази криза между нас, първоначално я отдадох на женски капризи, после си рекох, че се е появил някакъв любовник. Временна страст — както пламва, така гасне, но после…

В този момент Асен влезе в „Руския клуб“. Беше сам. В първия момент не я видя, но като седна и взе менюто, погледите им се срещнаха. Габи издебна Боян, докато бъркаше в салатата си, и му направи знак да не се издава. Асен кимна разбиращо.

Габриела нервно прекъсна Боян:

— Поръчай ми още едно уиски, моля те. Аз ще си го платя.

Той изпълни молбата й. Едва сега Габи си даде сметка, че е пиян. В нейната компания пиеше втора евксиноградска гроздова, но преди това кой знае колко си беше подложил за кураж.

— Момче, още един „Паспортс“ със сода и много лед — и продължи като на себе си: — Щяла да си плаща питието! Ей, моя любов, все още жена не си е плащала сметката на масата на дипломата Мирчев! — гласът му зазвуча нервно, пиянските нотки се чуваха.

— Извинявай, ако съм те обидила — примирително, дори извинително, каза Габриела.

— Обиждаш ме, Развира се! Обиждаш ме непрекъснато! Цялото ти поведение е кръвна обида за мен — Боян преполови чашата, затисна огъня с вода. — Докъде бях стигнал… А, да, та моите хора от разузнаването ми разкриха причината за разрива — Боян се усмихна разкривено, злобно, пиянски. — И така, Габриела Петрова Кирилова, дъщеря — единствена дъщеря — на великия Сирак, в кой от двамата сина на Козела си влюбена, в Иван или Асен?

Габриела изтръпна, но успя да се овладее.

— За пръв път чувам тези имена!

— Да, така си казала и в следствието, но нашата информация е друга. И така, любов моя, преди да отида да се изпикая, искам да ти се закълна тържествено. Аз ще се добера до братята преди теб и тогава — тежко им! И в Ханой ще завидят на смъртта, която съм им замислил.

Боян се изправи, залитна, намигна й пиянски, но овладя походката си и тръгна към тоалетните, които бяха на втория етаж. Когато се увери, че е завил по стълбите, Габриела скочи, сграбчи чантата си и отиде на масата на Асен.

— Имаш ли кола?

— Да.

— Тръгвай!

— Но аз току-що си поръчах вечеря.

— Майната й на вечерята, ще я плати видният дипломат Боян Мирчев, който утре от вестниците ще научи, че е уволнен от Министерството на външните работи.

Габи хукна към изхода, Асен се поколеба за миг, но я последва.

Иван Развигоров имаше стара прострелна рана от куршум, който беше минал през десния крак и излязъл през левия. Куршумът, Развира се калибър 7.65,само да беше минал десет сантиметра по-горе или по-долу, щеше да го остави без крака. Имаше и други рани, но за тази полагаше грижи, иначе трудно ставаше от леглото.

Жена му Мария го посрещна ласкаво за обяд — Както винаги в последните двайсет и пет години. Целуна го, повдигайки се на пръсти, и заповяда широко усмихната:

— В банята и на масата!

Разви прегърна жена си, прокара пръсти през започналата й да посивява коса, целуна я по темето.

— Какъв буламач си сготвила?

— Чушки пълнени.

— Червени с месо? — То се Развира от само себе си, генерале.

— Идвам.

Иван Развигоров се изми, смени лапите с меча мас и живовляк, които жена му беше приготвила — процедура, която извършваше всеки ден от десет години насам без грам ропот или каквото и да било демонстративно недоволство, и седна на масата.

Пълнени чушки беше любимата му манджа, а никой по-добре от собствената му жена, този верен войник Мария, не можеше да я сготви.

— Дъщеря ти обади ли се? — с пълна уста и искрена лакомия попита той.

— Довечера ги поканих на вечеря.

— На чушки?

— Не, глупчо, знаеш, че Вили не обича варено. На гювеч.

— В колко часа?

— В седем… Когато дойдат.

— Аз ще се прибера към девет, Маре. Отвори ми се извънредна работа.

Телефонът иззвъня. Мария, която не обядваше, но седеше срещу него на масата, стана и вдигна слушалката.

— Да. Обядва в момента. Толкова ли е спешно? За кого да предам?

Разви дъвчеше залъка си с лошо предчувствие. Не можеше да си спомни от колко години никой не го беше безпокоил в дома му между два и четири следобед.