Христо Калчев - Кървавият път на коприната

— Напълно, Аркан. Веднъж получил думата ми, ти имаш и живота ми… Но, брат ми, аз имам въпрос към тебе. Ти ми обеща…

— Имаш ли официален костюм, Козел?

„Що за идиотски въпрос?“ — помисли Козела, но все паак се съвзе и отговори:

— Защо, войводо…

Аркан го прекъсна отново.

— Ако нямаш, купи си. Тази вечер Фомич ще доведе Габриела в „Шератон“. В осем довечера бъди в ресторанта… И чакай знак от моите хора.

После телефонът заглъхна.

След тридесет секунди Аркан се обади отново:

— Козел, забравих да те предупредя, Тефик е тръгнал срещу тебе.

Хашим Тачи — Змията, Сюлейман Селим — Султана, водачите на АОК, пиеха кафе с турския аристократ Тефик Андериман бей, потомък на цял поменик велики везири, управлявали в сянка Османската империя, векове наред, от прословутата битка на Косово поле, до деня, в който кемал Ататюрк обяви светската си република.

— Войната едва започва, Тефик. НАТО е готов да предостави автономия на Косово, но ние се бием за независимост и никакъв друг изход не ни задоволява.

— Какво ще стане с бежанците, Хашим? Не е ли по-добре да ги държите далеч от огъня?

— Разбира се — кимна Сюлейман Селим. — Ще се върнат само годните да носят оръжие. Идва ред на Македония. Един ден ще присъединим Косово и Западна Македония към майка Албания.

— Велика цел — замислено каза Тефик, — но трудно осъществима. НАТО е свръх-сила.

— Но нямат велика цел, както ти любезно нарече борбата ни, Тефик — обади се Тачи. — Аллах ни посочи пътя. Смисълът на нашия живот е да го извървим.

Мълчаха дълго, пиеха кафе и чакаха мига, когато ислямското им възпитание ще позволи да минат на деловата част от разговора.

— Ще задам няколко въпроса, Тефик бей! — остро каза Тачи. — Ще очаквам бързи отговори.

— Слушам, синко. — Тефик беше два пъти по-възрастен от албанеца, беше загубил всичко ценно в живота си, а и да не беше, малко неща можеха да го уплашат и нито едно да го унижи. Той беше Андериман и никога не го забравяше.

— Ти познаваш лично принц Осама бин Ладен, нали?

— Да, Хашим. От дълги години.

— И той те натовари да разчистиш Пътя на коприната?

— Така е. Аз контролирам отсечката от Черно и Мраморно море до Адриатика.

— Знаеш ли, че трябваше да получим една кола?

— Да, Хашим. Крайслер игъл с шестстотин килограма злато, излято в капаците. Колата е при Аркан.

— Кой допусна този провал, Тефик бей? — в гласа на младока, командир на АОК, се промъкнаха агресивни нотки.

— Внимавай как говориш с мен, Змия — кротко каза беят. — По-добре мисли как да измъкнем крайслера от сърбите.

— Посмъртно — обади се Сюлейман Селим. — Златото е свалено, колата хвърлена в някое гробище. Славата ти на голям воин, Тефик бей, не ти разрешава да ни даваш детински съвети.

— Ти дай по-добър, младок… Златото е загубено. Край! Нищо не може да се направи. Ще чакаме друга инжекция, но трябва да гарантираме свободната „проходимост“ на Пътя. Един супер-килър държи под контрол моята отсечка. От изток го подкрепят казаците на Севгун, на запад „тигрите“на Аркан.

Тефик подхвърли едно тесте снимки на Козела пред албанците.

— Намерете начин да отстраните това християнско куче. Иначе притокът на пари, оръжие и дрога ще отива у сърбите!

Тефик стана бавно, загаси цигарата си, каза „Аллах Акбар“, не дочака отговор и излезе. Шофьорът го чакаше пред ролсройса, отвори му вратата, изчака го да влезе и потегли към Дурус, главното пристанище на Албания. Беше време да потърси своя стар приятел Козела в бърлогата му.

Лежаха по гръб голи и уморени. Бяха се любили целия ден, а наближаваше осемнадесет часа.

— Отивам да се изкъпя — каза Козела. — След един час имам среща със Севгун.

Габи се протегна лениво, обърна му гръб и затвори очи.

— Ще те събудя с нещо друго — изсмя се пресилено Козела и отиде в банята.

Срещата му беше в „Шератон“ — на вълка в устата, но трябваше да отиде.

— Търсиш ли Козела, Продане? — попита министърът на вътрешните работи.

— Денонощно.

— Къде?

— Навсякъде. Проверяваме всяка съмнителна регистрация, всеки чужденец, който отговаря на описанието му. Козела е нагъл тип, може да отседне в някой петзвезден хотел и да шофира в центъра на София, без да му мигне окото.

— Защо си толкова сигурен, че е в София?

— Никога не съм твърдял подобно нещо, шефе. Това, в което съм сигурен обаче е , че е между капитан Андреево и Калотина.

— Пътя на коприната?