Христо Калчев - Студен огън

— Чувал ли си нещо за Мима?

— В Брюксел е — отговаря той и бърза към колата си.

Един час по-късно вися в халето на телевизията и по телефона се опитвам да се свържа с някой от отдел „Международна политика“. Успявам да открия Христо Иванчев.

— Шефът е на море, Лия — казва той. — В МОЖ. Преди дванадесети септември няма кой да разгледа кандидатурата ти. Обади се през есента.

Прибирам се вкъщи и се хвърлям на леглото.

„Животът е мост. Мини по него, но не строй къщата си отгоре!!!“ — англ.

Къде беше написано това? Някакъв дворцов надпис или султански… Цял живот се мъча да изградя къщата си върху висящ мост над бурна река. Всеки момент мостът ще се разкъса и аз ще пропадна в бясната мътилка на небитието…

Вече втора седмица не съм пил спирт. Ставам в шест часа и тръгвам да тичам от града до края на Харманите, връщам се бавно по бреговата ивица, вземам душ в двора на хазяйката, ям плодове, пия кафе и сядам да чета. Донесъл съм „Психоанализа и култура“ от Фройд, „Светът като воля и представа“ на Шопенхауер и „Взаимопомощта“ на Кропоткин. Тежка програма!

Пречиствам тялото си от дългогодишно трупани отрови. Опитвам се да не пуша, вечер след седем не излизам от квартирата. Пуснал съм временна брада, чувствам възход на духа, сърцето ми работи по-добре, дишам по-леко, пречиствам се от секреции. Следобед отивам на Курията, плувам до отсрещните скали, почивам половин час и се връщам обратно. След час, час и половина повтарям дистанцията. После чета философия, водя бележки, препрочитам собствените си книги и се опитвам да схвана грешките си. Някъде откривам робство на инстинкти, другаде — излишна риторика, дори откровена диалектика. Отделям заглавията, които не страдат от тези пороци, подлепям ги на бели листове и изпращам „избрана“ книга на пловдивското издателство.

Завършва трета созополска седмица. Черен съм като дявол, пращя от сили, по-здрав съм от всякога, но вече нямам нищо за четене и започвам да скучая. Това е сигурен белег, че трябва да се връщам.

Неделя. Излизам. Търся място в ресторантите, време е за обяд. В стария град няма нито един свободен стол. Тръгвам към Харманите. Нито в „Черно море“, нито във винарната има къде да се подвие крак. Продължавам. В „Хоризонт“ се разминавам с някаква компания и отдалече виждам масата, която са освободили. Провирам се между столовете, сядам. Сервирането е бавно, въоръжавам се с търпение, чакам. Разглеждам тълпата, виждам красива млада жена, но когато кавалерът й се обръща в профил, познавам Владимир Панев. Срещаме погледите си, но брадата ме прави неузнаваем и очите му ме изоставят като непознат. „Днес ще ти върна борча!“ — мисля и чакам. Поръчвам обяд, но го плащам предварително. Ям безвкусен таратор, изстинали кюфтета и следя с очи русата глава на Панев. Пие бира. От опит знам, че скоро ще му се наложи да ходи в клозета. Тогава ще го придружа и аз. Не чакам дълго. Панев става и помъква белия си джинс към тоалетната. Тръгвам след него. Чакам в преддверието, броя до двадесет, натискам бравата, влизам.

— Добър ден! — казвам аз. — Ще ме познаеш ли?

Панев се бори с ципа си и ме поглежда с досада.

— Като че ли сме се виждали някъде?

„Забивам му“ серия от пестници, смъквам го в локвата на собствената му урина, казвам:

— Аз съм бившият съпруг на Лия! — И напускам заведението. Един час по-късно пътувам за Бургас, а оттам за София.

„Този, който не различава породистото куче от помияра, не би се изненадал, ако го залае котка!“

Пътувам с колата на Борис от Мездра за Враца. Багажникът е пълен с мостри на гердани, гребени, дръжки за чанти, няколко вида обеци. Част от стоката трябва да договорирам, но друг, много по-голям процент да продам на черно.

Във Враца търся бай Кеворк, но внимавам да не ме „залае“ стопанската милиция. Изпитвам страх. Заставам срещу брадат старец.

— Поздрави от Борис Латев.

— Кой Борис? — пита старият арменец с дъжд от слюнки.

— Производител на локуми! — Това прилича на парола, става ми смешно.

— Какво носиш?

— Хиляда гердана.

— Къде са?

— В колата.

— Занеси ги в златарския… Знаеш ли къде е?

— Да.

— Върви тогава!

— Цената скочи! — казвам аз. — Хиляда и двеста!

— Ще разорите стария арменец! — хленчи бай Кеворк. — Издържам двама внуци в София!

— Това е цената — повтарям аз. — Или парите, или тръгвам за Михайловград!

Арменецът мисли, после казва: