Христо Калчев - Студен огън

— С какво се занимаваш? — питам аз.

— Производител съм, непман, мошеник… Както искаш, така ме наречи! Ти защо напусна манекенщината?

— Скарах се с шефката.

— А сега? Нещо по специалността? Езиците?

— В момента съм без работа. Търся.

Този път Борис скочи, без да иска извинение. Подпряха се на бара с някакъв мъж, прегледаха папка с документи, Борис се подписа и макар че се опита да го скрие, видях, че пъхна в джоба си солидна сума.

— Търсиш работа, казваш? — Борис се успокои видимо, напрежението му изчезна, изразът му придоби задоволство. — И какво, няма ли?

— Сигурно има, но аз не съм намерила.

— Ако закъсаш много, обади ми се. Мога да ти предложа нещо!

— Какво например?

— Не сега! Сега си нафукана! Някога, ако си на дъното, сети се за мен! — Борис прибра портфейла и ключовете. — Да те поканя на обед… някъде, например в новотела?

— Съжалявам, Борисе, до обяд трябва да свърша още работи…

— Няма нищо. Ако закъсаш, обади се.

За държавен аборт не може и да се мисли. Ако ме регистрират като бременна и абортирам, ще ме предадат на прокурора. Аман от прокурори! Къде ще намеря този лекар, който ще посмее да ме кюртира частно? Питам мама. Отговаря:

— Това отдавна не е мой проблем!

Но мой е! Телефонирам на стюардеси, на манекенките, нито една не разполага със собствен лекар. Цял ден се въртя из къщи без полза и все по-ясно чувствам, че мисля за Иван! Приспаната омраза отново се пробужда. Не искам да го моля за услуга и все по-често ми се налага. „Няма да търся Иван!“ — казвам наум, макар да знам, че още тази вечер ще ида в бар „Славия“.

С нарастващо раздразнение уреждам проблемите на Лия. Намирам Ачо Анадолийски, разказвам му част от истината, представям са за автор на плода и дори косата ми пламти от срам. Ачо ме оставя в кабинета, изчезва за дълго, но се връща с още един лекар.

— Това е Иван Троев — казва той, а на мен: — Да те представя на д-р Ничев. Колегата знае проблема. Ще ви оставя да уточните подробностите.

Доктор Ничев имаше нещо котешко в очите, светло и пронизващо. Би бил красив мъж, ако имаше други очи.

— В кой месец е плодът?

— В края на четвъртия.

— Защо сте чакали досега?

— Оказало се, че бременността е цветна? Има ли такова понятие?

— Има — кимна Ничев. — Знаете ли на какви опасности се подлага тя и на какви рискове аз?

— Това дете не бива да се роди!

— Колко души знаят за бременността? Ние с колегата Анадолийски и кой още?

— Никой друг!

— Добре! — Ничев тръгна из кабинета. — Това е скъп акт! Готов ли сте да платите петстотин лева за един аборт?

— Алтернатива не съществува.

— Тогава доведете жена си! — Ничев ми подаде визитната си картичка. — Утре точно в осемнадесет часа! Звънете четири пъти! И, разбира се, носете парите!

В пет часа Иван дойде да ме вземе с такси. Седнахме в някаква градина да изчакаме часа. Иван мълчи, аз също. Четиринадесет минути ни делят от аборта. Иван се готви да каже нещо. Толкова дълго се готви, че очаквах хули.

— Не си ми задала най-важния въпрос! Колко струва абортът?

Господи, та аз съм пълна идиотка! В общата паника за пари за миг не помислих, че и това е разход. Иван извади пачка и я пусна в полата ми.

— Дай ги на лекаря, когато свърши!

— Всичките?

— Всичките, разбира се!

— Шегуваш ли се?

Виждах гняв в очите му. Лоша мътилка плуваше около зениците. Чувствах, че диша напрегнато.

— Не знам защо се занимавам с тебе! — каза Иван. — Когато опитвам да те предпазя, пращаш ме по дяволите! Когато закъсаш, вадя те от пандизите, плащам… Мълчи! За последен път се намесвам в твоите работи! Следващият път не ме търси… дори на въжето да те качат! — Иван хвърли цигарата и стана. — Точно в шест трябва да позвъниш четири пъти. След кюртажа предай пачката… Това е последното, което правя за тебе!

— Готвиш се да си вървиш?

— Да.

— Абортът може да даде усложнения… Поне днес не ме оставяй сама!

— Доктор Ничев разбира повече от мен!

— Страх ме е, Иване!

— Да си мислила навреме! Тук трябваше да бъде Жак Биджерано! Обидно ми е да остана!

Не издържах и се разплаках. Нервната ми система се скъса, обхванаха ме спазми, ридания ме люлееха, от очите ми течаха порои. Иван седна, прегърна ме през раменете и остана така, докато кризата премина.

Лия лежи трети ден. Лошо й е, температурата не пада, повръща. Два пъти на ден, сутрин и следобед, Ничев идва да й постави инжекция.

Пренесъл съм работата си при нея. Спя на канапето в хола и когато е будна, правя опити да я забавлявам.