Христо Калчев - Студен огън

— И да е вярно, теб какво те засяга?

— Искам да ти кажа някои неща за Жак… Чувала ли си как загина Асен Москов?

— В „Диана“ говорят за катастрофа.

— Има и друг слух! Според Стив Дяков Москов се е самоубил… не без намесата на Биджерано…

— Аз няма да се самоубия!

— Лия, Жак е мъж на Адриана… Васил Каров ходатайстваше…

— О, я върви по дяволите! Не си ти този, който ще направлява живота ми!

Миг по-късно отекна сигналът на свободната линия.

Мария Генова освободи Лия от модната къща. Една сутрин влязла в гримьорната и казала:

— Дотук, Лия!

— Кога да си отида? — попитала бившата ми жена.

— Веднага! — отговорила директорката.

— Отивам си… Довиждане!

— Разбери ме, Лия, ако не владея кадрите, ние…

— Ще се превърнете в бардак! Не го казваш за първи път!

— Тогава всичко е ясно! — Мария обърнала гръб и се върнала в канцеларията, а Лия събрала багажа си и се прибрала вкъщи.

Бях нащрек. Знаех, че предстоят нови стресове, че Лия няма да ми позволи нито за миг да забравя съществуването й. Седях вкъщи, редактирах сагата и всеки момент очаквах позвъняване. Една сутрин отворих на Васил Каров.

— Стана глупаво — започна Васил. — Може би са ти казали… Онова момиче, жена ти, е уволнена! Започнала любов с уморения тигър Биджерано. Този безполезен човек обърка няколко живота.

Седнахме. Трябваше да ходя до Киноцентъра. Васил обеща да ме закара.

— Расте ли момчето? — попитах аз.

— Ученик е.

— Нещо ново за Лилда?

— Казват, че е в Бразилия.

— Виждаш ли Стив?

— Много отдавна не съм го виждал.

— Как мислиш, Василе, не може ли да се повлияе на Адриана!

— Адриана не знае. Това е мярка на директорката. Заплашила Жак, че ако не прекъсне тази връзка ще го предаде. Тигърът обещал да не се среща с жена ти!

— Момче с кураж!

— Нали? Не познавам Генова. Асен… Асен Москов беше в лоши отношения с нея…

— Остави! — казах. — Ще търсим друг изход.

— Имаш ли нужда от пари? — попита Каров.

— В момента не!

— Ако закъсаш, обади се!

Пътуваме към Киноцентъра. Навремето Каров караше резедаво БМВ, но го беше сменил с шкода. Колата беше пълна с момчешки играчки: конструктор, монополи, маджонг…

— Добре се забавлявате?

— Валентин е луд за игри.

— Как е Елена?

— Снима филм някъде в провинцията… Май в Костенец.

— Готвиш ли нова изложба?

— А ти нова книга?

Засмяхме се.

— Това прилича на проклятие! — казах аз.

Васил спря пред входа на Киноцентъра.

— Какво мислиш да правиш?

— Не знам още…

— Бих искал да имам някаква идея?

— Ще измисля нещо!

Каров подаде ръка.

— Всичките ни усилия отиват на майната си! Сапунени мехури! Съжалявам, Иване?

— Ще се измъкнем от тази каша? — казах аз, без да имам и най-малка представа как ще го направим.

— Лия — каза Жак, разбери ме, ако можеш! Аз разведох Ада, аз я върнах от Париж и пак аз съм единствената й опора. Ако я захвърля, с нея е свършено!

— Разбирам, Жако, но и ти ме разбери… Сега имам нужда от спокойствие!

Жак стана, излишно театрално каза „сбогом!“ и си отиде. Ами сега? Аз съм бременна, без пари и без работа.

Получих последната заплата и хонорар от списание „Курортен дизайн“. Сумата е сто и тридесет лева. Имам да плащам ток, парно, телефон, портиерски и четиридесет лева на шивачката. Как ще стане всичко това, на Лия не й е ясно.

Девет и половина. Излизам и тръгвам. Пие ми се кафе. В „Колумбия“ няма, в „Шапките“ е претъпкано… Кога работят тези хора? Отивам в „Бразилия“. Взимам кафе, дори намирам място за сядане. Допивам второто кафе, когато в заведението влиза Борис Латев. Наистина изглежда забогатял. Носи тежък златен часовник, верижки, пръстени…

— Да ти взема ли кафе? — вика, като че ли всеки ден сме заедно.

По инерция казвам:

— Вземи!

Борис подава ръка, оставил на масата ключовете от колата си, малък, но претъпкан портфейл.

— Още си красива! — казва той.

— И ти не изглеждаш зле!

Борис се озърта нервно. Чака някого.

— Трябва да се живее… Омъжена ли си?

— Не.

— Видях те на корицата на „Божур“. Манекен си, нали?

— Вече не!

— Извини ме за миг! — Скочи и притисна до прозорците някакво момче. Започна да ръкомаха, да ругае, а накрая го изтласка от заведението. — Един от моите работници! Пламнала ми е главата, пласьорите чакат стока, фактурирал съм на червено, а той кафе ще ми пие в „Бразилия“, на пет километра от работилницата!