Христо Калчев - Студен огън

Тази сутрин Лия се събуди в добро настроение, лицето й възвърна цвета си, поиска кафе, изкъпа се въпреки изричната забрана на лекаря.

— Как беше, прескочих трапа и този път! — Запали цигара, отиде в спалнята и се върна облечена. — Аз съм като котките. Три дена бера душа, на четвъртия хуквам по покривите…

— И за мен е време да се прибирам? — казах аз.

— Да, вече можеш…

С такава лекота се лишаваше от услугите ми, че отново почувствах обида. Прибрах листовете, натъпках чантата, станах.

— Довиждане, Лия!

— Благодаря за всичко! — Лия се изправи на пръсти, целуна ме хладно, побърза да откъсне устните си от моите и пълна с апломб и самочувствие, ме изпрати до вратата.

Край с Лия. Направих каквото можах, сега да се оправя сама.

Взимам от машинописката екземплярите на „Хроника за Дарделеви“ и отивам при Латин. Заварвам го болен. Отново е получил сърдечна атака, но лицето му се разведрява и приема да рецензира ръкописа. След три дни ме кани да го посетя отново. Този път е облечен, дори връзка е сложил. На масата дими кана с кафе, в средата е поставен ръкописът.

— Четохте ли, професоре?

— За съжаление, да, моето момче!

Вече знаех всичко. Латин и неговото поколение щяха да бъдат против моята книга. Причините бяха няколко. Дългогодишната шаблонизация в трактовката на събитията ги бяха приучили да мислят с канонни понятия и всеки опит да се наруши схемата им звучеше кощунствено, и втората, може би по-важна причина беше липсата на умиление било по персонажа, било по преследваните цели. Отсъстваше онзи полунекрофилски, полуквиетичен патос пред паметта на жертвите, смъртта се коментираше като част от живота, насилието — като част от борбата за хуманизация на едно младо общество, склонно да обърква повода с причината.

Латин не произнесе тези думи, напротив, беше мек и любезен.

— Тази книга е неудачна — каза той. — Получила се е възхвала на жестокостта, а това отнема голяма част от намеренията й. Остави я за няколко месеца, когато я препрочетеш, ще се убедиш сам.

Разбира се, не се вслушах в думите му. Половин час по-късно депозирах романа в издателството, стегнах багажа си и заминах за Созопол. Това щеше да бъде първият ми курорт за десет години. Време беше да се отдам на пълна почивка.

Продадох две чанти и един пуловер, покрих сметките и останах с тридесет лева. Подала съм молба за работа в пет външнотърговски фирми. За по-малко от седмица получавам пет официални писма. „В този момент не можем да използваме услугите ви, но в бъдеще… и т.н.“ Един-единствен смисъл — учтив отказ!

Продадох касетофона с тридесет и две касети, със слушалки и две колони по десет вата. Поисках хиляда и петстотин лева, Валентин ми донесе деветстотин. Уморена съм, не ми се разправя… Взех парите и го изгоних. Не мога да се отърва от чувството, че именно той ме провали в модната къща, макар с разсъдъка си да знам, че се провалих сама.

Намирам баща ми по телефона. Каня го на обяд в Руския клуб. Мънка нещо средно между „да“ и „не“.

— Ако не дойдеш точно в дванадесет, никога, по никакъв повод не ме търси! Дори и на погребението ти няма да дойда!

Срещаме се. Едва го понасям, а трябва да го моля за помощ.

— Не можеш ли да ми намериш едно място в твоята бензиностанция? Все пак говоря езици… Във всеки случай по-добре от тебе!

Баща ми мълчи, после пита:

— Защо не се обърнеш към държавата?

— Ще ме пратят в производството.

— С висшето ти образование?

— Но с твоята биография!

— Дааа! — мънка баща ми. — Ще говоря с шефа. — Но още същата вечер чувам гласа му: — Съжалявам, моето момиче, ще трябва да потърсиш работа другаде!

Търся работа! Отивам в Информационния център на Комитета по култура, но място за работа не намирам. В издателство „Народна култура“ заявяват, че преди да ми възложат роман за превод, трябва да опитам в по-къси форми в периодичния печат, в Комитета по туризма кадровичката ми показва предълъг списък с гидове на английски.

— Бихме могли да ви назначим само с много високи преференции!

Откъде, по дяволите, да ги намеря! Слагам „пердето“ и търся Петър Вълков. Срещаме се в кафе „София“. Разказвам му сизифовите си усилия.

— Защо не опиташ като частна учителка? — казва с чувството, че изплаща индулгенции.

— А ученици?

— В началото ще бъде трудно, вярно е, но като се прочуеш, ще се появи и клиентелата.

— Какво ще ям дотогава? — питам аз. Петър свива рамене, за него такъв проблем никога не е съществувал. Разделяме се, Петър обещава да помисли.