Христо Калчев - Студен огън

— Добре, процентът?

— Процент няма да има. Ще получите твърд хонорар!

— Не!

— Какво искате да кажете с това „не“?

— За твърд хонорар се работи в телевизията, от мошеници като вас се взема процент! Така че колко?

— Слушай, фльорцо…

Попов не можа да продължи. Желязната тока на чантата изкара кървава пяна от устата му.

— Внимавайте, господин Попов! Вие сте регистриран мошеник, а аз все още фльорца аматьор!

— Имате късмет, че не удрям жени!

— Процента! — креснах аз.

— Пет?

— Десет!

— Вие сте луда!

— Ако не ви отърва, търсете си друг пласьор!

— Не ме правете на идиот, Лия! Вие така и така ще направите договор!

— Това не ви засяга. Или десет процента по фактурите, или сбогом!

Борис Попов триеше кръвта от устата си и даваше вид, че се колебае. Аз обаче знаех, че е приел.

— Добре, кога можете да заминете?

— Когато приготвите стоката!

Попов се усмихна.

— Товарим след един час! — каза той.

Купих сто бройки от романа и тръгнах да ги раздавам. Изпратих една книга на майка ми, пуснах в пощенската кутия екземпляр за Лия и седнах да пиша автографи. Разпратих част от книгите по пощата, някои раздадох лично, трети оставих на пропуска в Съюза на писателите. В ресторанта заварих Стив. Зоя лежеше в гинекологията за задържане.

— Днес имаш повод! — каза Стив. — Да идем в по-свястна кръчма?

Отидохме в ресторанта на новотел „Европа“. Разглеждах менюто, когато над главите ни застана Лия.

— Ще ни приемете ли на вашата маса? — Лия не беше сама, красиво, младо момиче се подаваше зад рамото й. Преди да успея да кажа дума, Стив скочи и ги настани в столовете.

— Това е Роберта. А това са двама писатели, по-мрачният е бившият ми съпруг…

— Но не и бивш мъж! — каза Стив.

Обади се и Роберта:

— С моя собствен бивш съпруг се любим, където се срещнем… по гости, по градини… Без значение!

— Благодаря за книгата! — Лия побърза да прекъсне този разговор. Прехвърли ръка върху раменете ми, жест на мъж, който й беше присъщ и който някога обичах. — Какво ще пием?

— Аз уиски! — каза Роберта.

Не ми харесваше тази красива жена. Виждах, че и Стив остава безразличен към прелестите й. Свикнала да реагира бързо и да улавя и най-малките пукнатини в настроението, Лия каза:

— За първи път от цяла година опитвам да си създам празник… Опитай се да бъдеш весел!

— С какво се занимаваш? — попитах.

— Залива пазара с боклуци! Във вашите среди ги наричат кич!

— Какво прави с пазара? — попита Стив.

— Разнася стока — продължи да отговаря Роберта.

Направи ми впечатление, че произнася стока̀!

Във Варна попаднах на мюре. Възрастна жена с протеза, така наречената Стършел, трябваше да купи на черно хиляда гердана.

— Ела след час! — каза тя. — Трябва да тегля пари.

Оставих пакета в будката, изчаках я да се загуби по улицата с кривата си походка и влязох да закуся в насрещната сладкарница. Пет минути по-късно дойде милицията. Измъкнах се, отидох на гарата, обадих се на Борис да прибере колата, качих се на първия влак и с усилващ се страх тръгнах за София.

Валят отрицателни и хулни рецензии. Обвиняват ме във всички смъртни грехове. Има критици, които предизвикват държавата да ме санкционира за обида на националното достойнство. В статията „Хроника на един литературноисторически блъф“ пише дословно: „Дворецът и правителството приличат на оперетъчен бардак. Фердинанд и Стамболов преследват по коридорите Мара Белчева едва ли не със свалени панталони. Ляпчев, Протогеров и Ванче Михайлов са банални престъпници гангстери, които водят борба за подялба на рулетки, монопол по тютюна, публични домове и сеят трупове по улиците на София за мафиотски цели, а не поради идейни и социални причини!“

Мълча. Публично не реагирам. Намират се историци, които водят полемика в пресата и се опитват да докажат правотата ми. „Литературен фронт“ втори път ми предлага терен за отговор. Продължавам да мълча. Ще използвам вестника, след рецензията на професор Латин. Не мога да си обясня апатията му. Може би се е отказал да пише?

Роберта е наркоманка, но при постоянния страх, в който живеем, няма по-добро спасение. Опитвам рядко и само малки дози. Няма да стана „фен“ на този порок.

Преследва ме ужасен страх. Сърцето ми се обръща колкото пъти се звънне на вратата. Въпреки това пътувам непрекъснато. Купих на старо „Пежо–404“, доста запазено, но тапицерията плаче за смяна. Разучих всеки метър от шосетата на страната, включително „черните“ и така наречените „пожарни“ пътища, по които често се налага да се измъквам. Познават ме твърде много производители, непрекъснато има процеси, примката се затяга все по-здраво. Отново опитвам да търся работа. В телевизията и в някои от външнотърговските фирми направо ми отказват. За втори път кандидатствам за барман, но се налага да чакам за резултат.