Христо Калчев - Студен огън

Роберта се обади:

— Ще остана да спя у вас, няма да бъда сама и кой знае дали ще спя!

Вечерта започна кротко, но мило. Любовникът на Роберта ме предпочита и понеже е простак, не го крие. Става все по-настойчив. Роберта излиза, а като се връща, по очите й познавам, че е взела „стъф“. Лицето й изразява върховно безразличие. Сяда, пие, мълчи… След малко ще добие „лъвската маска“ и ще изпадне в нирвана… След малко ще е късно.

— Ела! — помъквам я в банята, отварям чантата и инжектирам един милиграм. Предпочитам миражите на опиата пред комплиментите на онзи простак… не помня лицето му.

Събуждам се от студ. Гола съм. Роберта спи в стола, онзи тип е правил любов с мен. Господи боже мой! Къпя се дълго, идва ми да се дезинфекцирам. Слагам Роберта в леглото, лягам до нея. Ние сме две птички, които нито могат да летят, нито да пеят, нито стават за ядене… Искам нормална къща, мъж и дете! Искам да не ме е страх! Страх ме е! Ако не свърши тази нощ, ще пукна от напрежение. Ставам, пуша… обаждам се на Иван.

— Ти си луда! — казва той. — Знаеш ли колко е часът?

— Искам да дойда при тебе!

— Но аз не искам! — отговаря бившият ми съпруг.

Лягам до Роберта, прегръщам я и заспивам.

Най-накрая се появи и статията на Латин. Тонът е мек, но затова пък е снизходителен и действа много по-силно. Нарича романа „упражнение по история“, героите — „самотните призраци на болната авторова фантазия“.

Сядам да пиша отговор. Предупреждавам „Литературен фронт“ да ми запази място и в продължение на две нощи и един ден подготвям репликите. Излиза ту злобно, ту високопарно, не успявам да налучкам тона, късам седми вариант. Най-мъчителният процес е подреждането на опорните факти… Работих до три през нощта. Току-що бях заспал, когато се обади Лия. Гласът й звучеше пиянски. Поиска да дойде. Отказах й. Потърсих я на сутринта. Нямаше никой.

Отново седнах на бюрото. Написах: „Отворено писмо до моите критици: Историята е сбор от факти, но тълкуването й я прави класова или дворцова, елитарна или плебейска, лакейска или революционна. Ако съм погледнал на някои събития като на низ от безсмислена жестокост и съм ги описал с прийомите на гангстерската литература, значи аз, Иван Троев, така чувствам тези събития и изразявам своето отношение към тях. Това е мое право, право на историята да търпи нюанси, право на литературата да създава и оформя историята. Всичко останало е пушилка и лай на кучета след керван! Ваш Иван Троев!“

Занесох писмото в редакцията. Настана смут, събраха се на редколегия, преседяха в мъдруване цели четири часа, все пак решиха да поместят бележката.

В сряда вечер отидох в Съюза, за да взема брой от вестника. Заведението коментираше отговора. Имаше недоволни. Без да го казват, знаех, че считат бележката за памфлет, че смятат тона й за грандомански или поне нескромен, но се намираха и такива, които дойдоха да изразят подкрепата си. Други злорадо подхвърлиха:

— Едва сега ще се чуе лай!

Към девет часа влязоха Стив и Зоя. Бяха поканили Карови на вечеря. Седнах при тях.

— Ти си кадърен мъж — каза Дяков. — Но рядко съм срещал по-нетактичен и по-наивен човек от тебе… може би само Васил Каров!

— Защо не? — каза Васил. — Ако нашата порода изчезне, светът ще загуби от разнообразието си.

По-късно Елена Карова каза:

— В тоалетната чух разговора на две жени. Едната казваше: „С Троев е свършено!“ Сериозно ли те заплашва чак такава опасност?

— Не! — отговори Васил. — Докато вижда и чува и ръцете му са на мястото си, нищо не го заплашва!

— Вие сте безнадеждни наивници! — каза Стив.

Лицето му изразяваше огорчение.

Получила се е тежка пробойна. „Стопаните“ са прибрали голяма част от производителите. С някои от тях съм свързана лично. Борис Латев е следствен. Отивам да търся Борис Попов. Отваря ми жена му, появяват се и две деца. Къщата изглежда весела, цари добро настроение.

— Търся вашия съпруг?

Попова ме кани любезно, влизам в елегантен хол, виждам скъпи картини, включително от приятеля на Иван… Васил Каров.

— Седнете — казва Попова. — Борис е в банята. Ще пиете ли кафе?

Кимам и чакам. Дъщеря им ми показва играчките си, но аз нямам нерви за деца и едва се въздържам да не я изгоня. Попова се връща с кафетата, наднича през една от страничните врати, вика:

— Побързай, Борисе, имаш гости! — Сервира усмихната. — Днес мъжете прекарват пред огледалото повече време от нас. Колко захар?

— Една лъжичка.