Христо Калчев - Студен огън

— Знам, Иване.

— Това, което не знаеш, е, че искам да се оженим!

— Грешиш, и това знам!

— Казвал съм ти го?

— Не, но знам, че мислиш по този въпрос.

— Знаеш ли отговора си?

— Да, и той е „не“!

— Защо ми отказваш, Лия?

— Утре или вдругиден това, което наричаш „премеждия“, ще бъде приспано в съзнанието ти, но при първия скандал ще изплува… Ще хвърлиш в лицето ми упреци, които не мога да понеса!

— Знаеш, че това не е вярно!

Лия стана.

— Ако ме обичаш, трябва да ме разбереш!

Мълчах. Какво значение имаше щях ли да разбера или не. В онзи миг аз мислех единствено за собствения си провал. За годините, които прекарах в сянката на тази жена, и с нарастващ яд откривах вината. Вина можеше да бъде непредпазливостта, но вина беше и глад за престъпно деяние, любов към вината!

— Ти или си луда, или роден престъпник!

— Едно от двете! — кимна Лия. — Нека не се караме… Ела да пием нещо… Утре се връщам в София. Не искам да се разделим като врагове!

— Аз те обичам, Лия!

— Но това не е достатъчно! Повярвай ми, по-добре е да оставим за утре този разговор! До София предстоят четири часа шофиране!

Къщата ми е пълна с хора. Роберта прави любов в спалнята. Трети ден съм в София. Някакви ръце ме опипват. Не виждам лицето, удрям, ръката ми попада в някакво ухо и отново оставам сама. Очите лютят, клепачите падат, студеният огън бавно ме залива. Жълтите тонове отново се размиват, става наситено розово, красиво. Леко ми е, изпитвам метален вкус, но скоро и той ще се разсее… Летим над Кипър. Морето е синьо, мастилено, бялата коса на Божидар ме гъделичка по бузата, силната ръка ме поддържа през кръста… Мама, татко и аз влизаме в стаята на баба Елена, целувам я, играя си с големия й златен кръст. Татко пуши облегнат на маминото рамо. Оловният вкус изчезва, въздухът без усилие прониква в гърдите, пред очите ми се движат призрачни тела… Вървим с баба Елена, под краката ни е меко, вървим върху килим от листа. Баба ме води за ръка… Отначало е красиво, но после казва:

— Лия, ти си голямо момиче, мама и татко се разделиха, ще трябва да свикнеш с тази мисъл!

Жълто, металният вкус се връща. Роберта спи, навсякъде се търкалят тела, уморена съм, лошо ми е.

Излизам. Въздухът ме освежава. Отивам в „Славия“, сядам до Иван, оставям ключа пред него.

— Иди вкъщи, изгони всички, които завариш! Всички! Ела да ме вземеш, ще те чакам тук.

Иван става, отива и се връща. Минало е повече от час.

— Ще пиеш ли нещо? — пита той.

— Не ме оставяй сама! Ако остана сама, ще загина!

Иван ме прегръща, чувствам топлината му, миризмата на тютюн, отпускам се, затварям очи.

— Искаш ли да отидем вкъщи? — пита Иван.

Мълча. Ако отворя уста, сълзите ми ще рукнат. Излизаме на въздух, вървим.

Успях ли да премина „моста“? Страхът изчезва, студеният огън гасне, вървим, свечерява се, огладнявам, Иван е до мен, отиваме вкъщи. Изпитвам доверие, а доверието ме изпълва с вдъхновение.

Втори месец Лия не излиза от къщи. Виждам как се бори с глада за наркоза. Кой знае защо, вместо тази борба с видима победа да ме радва, всъщност ме дразни до смърт. Отново пия, не мога да работя, не мога да спя. Лия чувства настроенията ми.

— Иди се разходи — казва тя. — Аз ще почета и ще си легна.

Отивам в Руския клуб. В красивата млада жена, която ми маха с ръка, трудно познавам Мима Борисова. Сядам на свободния стол, целувам ръка на Мима, стискам ръката на Антон Салабашев. Сега Антон изглежда друг, усмивката му е широко разтегната, очите ласкави.

— Четох „Хроника за Дарделеви“. Поздравявам те! Възхитително чувство за исторически комизъм, гражданска смелост, нека не ти звучи нахакано, но според мен ти стана писател едва с тази книга!

Мълча. Поръчвам водка, чакам ги да доядат бифтеците си, да им сервират коняк с кафе.

— Как е Лия? — пита Мима.

— Уморена е. Легна да спи.

— Бих искала да я видя. Какво ще правите в събота? Защо не дойдете на вечеря? Имаме ли нещо уговорено?

— Не — казва Антон. — Ще ви чакаме.

Пием мълчаливо. На масата сяда млада художничка, говорят за Париж, за общи познати, допивам водката, плащам, обещавам да се явим на вечерята и си отивам. Не се прибирам вкъщи. Хлътвам в „Славия“, пия още три водки, дочаквам да затворят заведението и тръгвам, залитайки.

Лия не спи. Очите й шарят неспокойно и търсят настроение по лицето ми.

— Пих със Салабашеви — казвам. — В събота сме канени на вечеря.