Христо Калчев - Студен огън

— Прие ли?

— Да. Ще ни чакат след осем.

Лия мълчи, но аз знам, че това съобщение е всяло смут в душата й.

От година и половина за първи път се опитвам да заприличам на жена. Правя маникюр, слагам грим, изкуствени мигли, отварям гардероба. Обувките, които имам, отдавна са демоде. Става ми лошо, не бях помислила за гардероба. Иван го няма от сутринта, а наближава шест часът. Нещо става с него. Възвърна онова диво изражение, с което влезе първата вечер в бара. Мисля, че знам на какво се дължи промяната. Иван обичаше недостъпната, неуловимата, неразгадаемата Лия, а тази, която ляга и става с него, е прекършено цвете. Кой поглежда смачкани цветя? Ще си отида. В понеделник вечерта Иван няма да ме завари тук… а започвам да го обичам.

Избирам черна копринена блуза, черна плисирана пола, черни чорапи… но с обувките не мога да направя нищо. Обувам старите и заставам пред огледалото. Преди две години бих казала, че изглеждам добре, но сега?… Имаше нещо смешно и тъжно в желанието на бедната жена да следва модата. Чувам ключ, появява се Иван, застава зад мен, оглежда ме в огледалото.

— Изглеждаш чудесно! — казва той.

Мълча. Умният мъж бързо разбира, когато нещо не е в ред. Иван Троев е умен мъж.

— Какво има, не се ли харесваш?

— Обувките са демоде.

— Продават ли модни?

— Разбира се.

— Тръгвай! Бързо… Все още имаме време.

— Не! — гласът ми трепери. — Хубавите обувки са много скъпи…

— Тръгвай, Лия! Не ме интересува колко струват.

Иван ме повлича за ръка, излизаме. Страшни усилия ми струва потискането на сълзите… и въпреки всичко в понеделник няма да ме намери вкъщи.

— Когато баща ми ме заведе в Рим преди двадесет години, останах поразен от разликата в стандарта — каза Антон Салабашев. — Трябваше ми време, за да изляза от кризата. За разлика от нашата сива тълпа, из улиците на Италия се движеше елегантна и шарена публика. Сега тази пропаст не се чувства. Връщам се от Брюксел, все пак един от първите градове на Европа. Мога да те уверя, че елегантните жени там не са облечени по-различно от Лия. Какво ще кажеш, Мария?

Мима поклати глава.

— Не съди по Лия, тя винаги е била изрядно облечена. Нашата улица все още не може да се състезава с европейската.

— Говориш, сякаш живеем в Африка! — сърди се Антон, но аз гледам реакцията на Лия и вътрешностите ми ликуват.

Салабашеви изпадат в спор, стигат до грубости. Лия и аз се споглеждаме. Лия кима, ставам и прекъсвам спора.

— Мими, благодарим за вечерята.

— Тръгвате ли? Толкова рано? — пита Антон.

— Утре сутрин имам работа. — Мима и Лия ще се уговорят по телефона кога да ни върнат визитата.

— Аз ще те потърся — предлага Мима.

Излизаме на улицата. Топло е, мирише на пролет. Взимам Лия под ръка, интересно, но тази вечер не изпитвам неприязън към нея.

— Как прекара? — питам аз.

— Добре…

Лия се притиска до мен. Целувам я, отвръща страстно, дори хищно.

— Какво да правим? Единадесет е… Искаш ли да идем на бар?

— Да.

Тръгваме по „Руски“, вървим прегърнати, разминаваме се с тълпата. Знам, че мъжете се обръщат да я огледат. Виждам още нещо ново. Лия не се интересува от впечатлението, което произвежда.

— Да си идем вкъщи? — казва пред бара.

— Не! Искам да танцувам с тебе… като тогава, на новогодишната нощ!

Лицето й посивява. Лия е намразила спомените. Точно заради това трябва да се върнем ден по ден назад във времето, за да разчистим пътя към утре! Ако оставим неизживяна горчилката в миналото, утре горчилката ще стане отрова. Настаняват ни, тихо е. Оркестърът все още не е започнал работа.

— Защо ме намрази? — пита глухо Лия.

— Никога не съм те мразил! Как ти хрумна такава глупост?

— Не ме лъжи! Когато тичаше да ме вадиш, ме обичаше повече, отколкото сега, когато не си подавам носа вън от къщи!

— Тогава имах грижи около теб… — казвам със съзнанието, че лъжа. — Сега имам грижи с работата… Не ми върви, виждаш, един ред не мога да напиша!

— Това е част от истината!

— Как си го обясняваш ти?

— Прочетох „Война и мир“ — казва Лия. — За пръв път. Срещнах такава мисъл: „Ние обичаме хората не заради доброто, което те са ни направили, а заради доброто, което ние им правим!“

— Не се позовавай на този циник.

— Мисълта е на Стърн, Толстой я цитира.

Нямах какво да отговоря. Лия отиде да поправи тоалета си, оркестърът започна работа. Заведох я на дансинга, прегърнах я. Лия се сгуши на гърдите ми. Чувствах, че ще се опита да поднови разговора, но в никой случай в посоката, в която го поведе.