Христо Калчев - Белия дявол

Ром го носеше далече от мъката и изкушението. Вятърът свиреше в ушите му, тялото му се подчиняваше, но сърцето биеше трескаво, тревожно и буцата, този смок удушвач, заседнал в гърлото, все някога щеше да го сдави смъртно. „Няма да мисля! — стенеше вътрешният му глас. — Дойде време да действам!“

Белия строи четата и провери уменията й. Сториха му се задоволителни. Стефан имаше по-твърда ръка от Влаха и напредъкът на конницата беше по-голям от очакванията му. Преспа в къщата на Котленеца, сутринта оседла Ром, заповяда да бъдат готови за поход в първата дъждовна нощ, върна се в Скендера и седна да чака. Лазар знаеше, че е тук, но не идваше да го види, а и Влаха се бавеше… Белия го беше изпратил да търси чистокръвни араби на истанбулските тържища… Време беше да се връща! Къщата беше пуста, готвачката идваше сутрин и се измъкваше, преди да е станал от сън.

Ширна се дълго и сухо циганско лято. Дните се нижеха един след друг еднообразни и лепкави. Слънцето изгряваше в аквамарина на небето и потъваше на запад в отровнозелените кленови гори. Вангел спеше, пиеше кафе, пушеше, търсеше с очи ветрилата на корвета и отново се хвърляше в постелята. Мисълта му не забравяше Бриджит… Ако не знаеше, че Сокон се е върнал и е заел мястото си, би захвърлил всичко, но… „Защо, Бриджит? Не от равни вини, от равни възможности имаме нужда, момиче!“

Когато спеше, не мислеше, затова гледаше да спи колкото може повече, но и сънят като всичките му близки бягаше…

В неделя следобед чу конски тропот и отвори очи. Това можеше да бъде Лазар, но можеха да бъдат и Кобадин и Неводари… Вангел лежеше облечен с брич и ботуши, в бяла ленена риза, но докато навличаше сюртука, в мисълта му отново изплува Бриджит… Ездачът можеше да бъде Сокон Мехия. Възможно ли беше Бриджит да му е говорила за любовта си?

Белия се огледа. Оръжието държеше в склада към езерния кей, но над огнището имаше ятагани, вързани на кръст за украшение. Вангел прекоси стаята, откачи единия и отвори вратата. Пред портата на двора стоеше висок и як непознат мъж. Беше облечен като офицер в тъмносин сюртук, гологлав, в ботуши и с кървава роза, захапана между зъбите…

— Кой си ти? — извика Белия. — Ако идваш с добро, заповядай да хапнем каквото дал бог.

Офицерът извади розата от устата си и я хвърли зад оградата.

— Ти ли си княз Авалов? — попита на лош български той.

— Аз, господине. Добре дошъл в моя дом.

— На тебе ли правоверните викат „Белия дявол“?

— „Правоверните?“ — Вангел вече знаеше кой е гостът. Това беше еничарят екзекутор.

— На мен, Гюнеш бег! Ела да хапнем. Ще говорим на софрата!

— Откъде знаеш името ми, княз ефенди?

— Шпиони има навсякъде, бег! Заповядай, влез.

Гюнеш върза коня и тръгна през ливадата с твърда крачка, но когато видя ятагана, спря и измъкна своя.

— Така ли посрещаш гости, Бял дявол бей?

— На гости ли ми идваш, Гюнеш бег?

— Не, ефенди, идвам за главата ти… По заповед на великия везир и с благословията на стамбулския валия! Ти знаеш защо, твоя милост, излишно е да ти казвам!

Белия кимна.

— Чаках те, Гюнеш бег! Как предлагаш, веднага ли да започнем клането, или да хапнем първо?

— Нямам ти вяра, Бял дявол бей! Я отрова ще ми сипеш, я някой куршум ще ме стигне от засада… Въоръжен си, защищавай се! Гюнеш бег деца и беззащитни не коли!

Еничарят замахна, Вангел отскочи, вдигна ятагана и боят започна. Биха се мълчаливо, без ожесточение, по-скоро с любопитство, а не след дълго и с взаимоуважение.

— Кой те е учил да въртиш ятагана, княз ефенди? — попита Гюнеш, бършейки челото си с ослепително бяла кърпа. Това беше бялото на Мобараците…

— Един французин, бег.

— Пират?

— Пират и голям мъж, дьонме ага!

Гюнеш изръмжа диво. Такава обида се понасяше трудно.

— Сега виж как ни учат нас, еничарите от Бурса!

Екзекуторът предприе бясна, но лека и вихрена атака. Вангел парираше ударите, отстъпвайки по тревната площ към езерото. Един „превод“ разпра сюртука му, но не почувства болка, болката дойде от удар в и без това болящото го ляво рамо. „Внимавай, Бели дяволе! Тоя еничар ще те свърши!“ Почувствува болка и в корема. Лезвието беше срязало коремните мускули… Вангел напрегна тялото си, но придаде на лицето си вид на умирающ. Наивният еничар падна в трапа. Сигурен, че Белия дявол има нужда единствено от доубиване, Гюнеш се отпусна, „разхлаби“ вниманието си, Вангел избра мига и с приз де фер заби ятагана в сърцето му.

Белия свали сюртука и огледа раната. Ударът беше разпрал корема от край до край и червата всеки момент щяха да рухнат в скута му. Болката се усилваше, кръвотечението също. „Умирам“ — без паника помисли той. Смъкна ризата, уви я около кръста и я стегна колкото можеше. Това щеше да задържи червата в корема, но кръвотечението с нищо не можеше да бъде спряно. „Имам един час. После ще настъпи отмалата, а с нея и краят! Ще ме намерят вмирисан… Храна за мравки и червеи!“…