Христо Калчев - Белия дявол

Белия яхна Ром, свирна на Сур и тръгна към Килия. С първите зимни дъждове щеше да поведе малката си чета към България. Беше останал съвсем сам. София и децата заминаха за Лондон с преференции от Джон и Даяна и с официално потвърждение, че на островите е стъпило семейството на княз Авалов, кавалер на „Железният кръст на свети Джеймс!“

Наемният убиец се бавеше. Нямаше го вече трети месец и Вангел беше започнал да не вярва в съществуването му. Изпращането на екзекутор не беше в отомански стил. Бабаитлъкът се ценеше високо, но вероломството — не! Това беше византийски или йезуитски похват, но малко вероятен за воините на исляма.

Лазар беше издигнал висок зид около къщата си, наел прислуга и започнал отглеждане на коне, въпреки че никой не беше го виждал извън имението… Нито него, нито жена му, нито сина й. Бриджит устройваше новия си дом в Яш, подготвяше модния салон и беше толкова заета със себе си, че едва ли се сещаше, че някъде на юг, в Скендера, вегетира бившият й господар Белия дявол.

— Защо, Бриджит! — попита той. Сокон беше заминал да търси удобен кей, а французойката изпращаше княгиня Авалова на дългия й път до Лондон. Когато ландото изчезна от погледа им, Бриджит вдигна очи и го погледна със смесица от вина и любопитство.

— Неприятно ли ви е, княже? — И двамата знаеха за какво говорят.

— Да!

— Мислех, че Сокон е ваш приятел?

— Това не ми пречи да попитам: Защо взехте това лекомислено решение?

Бриджит сведе очи.

— Ще ми предложите ли кафе, княже?

Бриджит отиде в кухнята, Белия запали лула, разхлаби връзките на ризата и седна в салона. През стъклената веранда видя как конярят доведе оседлания Ром. Слугите се чувстваха по-добре в негово отсъствие, а новият иконом изглеждаше толкова печен крадец, че Вангел се питаше дали да го изхвърли, преди да е потеглил за Скендера. Това значеше да наеме друг, а нямаше нито желание, нито нерви да се занимава с прислугата. Бриджит се върна с подноса.

— Ще пътувате ли, княже? — Белия кимна. — Не можете ли да го отложите?

— Защо?

— Започнахте да избягвате името ми, княже.

Белия се усмихна кисело.

— Не знам как да ви наричам… Може би госпожа Мехия?

— Бриджит! За вас не се е променило нищо… Не ми отговорихте на въпроса.

— И вие, Бриджит! Защо?

— Защото имам нужда от защита и защото не мога да се омъжа за вас!

— Да… — Това беше отговорът и Белия го знаеше предварително. — Вярно е… Знаеш ли, момиче… навремето, когато видях София, аз я поисках с тялото си… Беше красива, гъвкава, хищна…

— Княгиня София е красива и сега!

— Кой? Да… разбира се. В известен смисъл по-красива оттогава!

Вангел млъкна, отвлечен от мисли. Видя покривите-тераси на Киркира, босите крака на албанката, лактите, подпрени на кръста, чу езика й…

— Слушам ви, княже! — Бриджит разся будните му сънища.

— Това беше отдавна, на един остров в Ионийско море…

— Киркира, знам, дон! — Момичето натърти тази дума. — Знам всичко за вас.

— Така ли прекарваш нощите си, Бриджит?

— Сокон говори по мое настояване, княже!

— Аз не съм княз, Бриджит.

— Знам, дон… Ти си най-великият мъж… — Гласът й звучеше дрезгаво, през сълзи.

Белия я погледна.

— Обичам те, Бриджит!

— И аз… Сокон знае!

— Какво ще правим, момичето ми?

— Не знам! — Сълзите рукнаха. — Не знам наистина…

Мълчаха. Вангел пушеше, отпиваше от кафето, но го вършеше машинално и като че ли с физическо усилие.

— Сокон и аз минахме през огън и кръв, Бриджит… Морабак, Агадир, кръв, бягства, пиратски набези… После Нова Франция, Молукските острови, Минданао, Янина, Сидра, Гибралтар… Лазът е повече от мой брат, Бриджит, той е мой приятел.

Сълзите течаха по лицето й, но очите й светеха и, кой знае защо, Вангел виждаше щастие в тях.

— Обичам те, Вангел — шепнеше французойката. — Сами сме… Целуни ме за бога!

Белия разбра смисъла на разпятието. Съзнанието е чисто, мисълта тече, но тялото е неспособно да се движи. Заковано е тялото…

— Трябва да пия, Бриджит! Моля те, донеси ми вино!

Момичето скочи и изтича в кухнята. Беше красиво, ефирно, леко…

— Отпратих слугата, дон! — Бриджит наля чашата и остави кана вино пред него. — Отпратих слугите… Сега сме сами… в къщата, в Яш, в целия свят…

— Не, Бриджит! Седни да пием.

— Какво ще правим, Вангели? — Така го наричаше София и обръщението остро подразни слуха му. Ром цвилеше нетърпеливо, Сур дращеше с нокти по вратата.

— Не знам, Бриджит… Трябва да замина!