Христо Калчев - Белия дявол

— Лорд Дърмънд! Знам, княже… Лично вие за миг не сте напускали княжеството. Това вършеха вашите капитани!

Вангел опита да възпроизведе и ирония, и досада.

— Според вашите сведения кои са моите капитани?

— На първо място вашият шурей, едноръкият.

— Момент!… — Вангел го спря властно. — Лазар Шкодер — едноръкият — наистина е мой шурей, но точно в посочените месеци встъпи в брак и построи ограда на къщата си!

— Значи, не приемате изхода, който ви предлагаме?

Белия стана.

— Любопитно, какво считате за мой изход?

— Да изкупите нашата реколта по старите цени и да подпишете декларация, че никога повече няма да се бъркате в работата на монопола!

— Не декларация, клетва мога да дам, но вашето зърно не ми трябва нито на старата, нито на нова цена! Довиждане, господине! Предайте моите уважения на госпожа Карей!

Воеводата стоеше объркан в средата на салона.

— Съдът ще бъде разорителен, княже! Може да се наложи да поканим свидетели от Отоманската империя.

Това беше добре пресметната заплаха.

— За да докажат какво, воеводо?

— Че сте пират, че не сте никакъв княз, че сте държавен престъпник, известен под прякора Белия дявол, че на съвестта ви тежат окървавени глави!

Карей се задъхваше, но настроението на Белия ставаше все по-ведро.

— Няма смисъл от свидетели, господине! Вашият княз знае всичко това… с изключение на някои маловажни подробности.

— Признавате, че сте Белия дявол от Янина?

— Никога не съм го крил! Негово височество го чу от собствената ми уста! Моят живот, господине, е нескончаема война с падишаха! Естествено е през такъв живот да текат потоци кръв! А що се касае до моя произход, той засяга само мен и не е от компетентността на никакъв съд! — Вангел отвори вратата. — Ще се срещнем в съда, Карей, вашето зърно не ми трябва!

Когато остана сам, Белия се върна на масата. Ставаше все по-зле и все по-малко тайни оставаха тайни. По неясни, неведоми пътища и най-мрачните дебри на личността му излизаха наяве. Клупът се затваряше около грешния му врат. Най-разумно би било да послуша Бриджит и да потънат вдън земя…

— Вангели? — Бриджит седеше на стъпалата боса, по риза, с отпуснати ръце и лице, смазано от умора. — Сокон и ти… Вие ударихте монопола, нали?

Белия кимна.

— Могат ли да го докажат?

— Не.

— А ако Сокон проговори?

Вангел се усмихна.

— Не познаваш мъжа си, момиче!

— Обидата ще го направи предател!

— Лазът е пират, Бриджит!

— Да бягаме, Вангели…

Белия дълго не отговори.

— Чувала ли си за Жан Марс… Твоят велик сънародник?

— Сокон ми разказа всичко, скъпи!

— Това не е могъл да ти каже. Марс обичаше да повтаря „Мъжът е хомо луденс“! Играещ човек. „Играещ с всичко, включително и с живота! Само тогава може да оцени, че е жив!“

— Ти ще се явиш на този съд?

— Ако ме призоват.

— Какво ще спечелиш от това?

— Ще спечели „хомо луденс“, Бриджит, а това значи, че Белия дявол все още е жив…

— Не разбирам, Вангели.

— Няма нужда да разбираш, Бриджит… Достатъчно е да чувстваш…

Прекараха още един ден в разговори, в плач и истерии, в обяснения и клетви, но масата през цялото време остана между тях. Бриджит грохна от умора и отиде да спи, а Белия си наля вино и се върна в салона… Събуди го Абруд.

— Вангел! — викаше той. — Събуди се, княже! Знам, че си тук!

Белия го пусна вътре, но дълго остана в банята. Трябваше да измие умората, да съживи мисълта си и да влезе в деня с ясно съзнание. После направи кафе, разпечати пури и влезе в салона.

— Добро утро, Аурел. Извинявай, че те накарах да чакаш.

— Сам ли си?

Вангел се поколеба, преди да каже:

— Не.

— Ще ме представиш ли?

— Може би друг път.

Пушиха, пиха кафе, гледаха се в очите и мълчаха.

— Главният прокурор на княжеството е издал заповед да съберат улики против тебе! Ще те съдят, Вангел!

— Вчера Карей ми го каза лично.

— Карей?

— Опита заплахи, доводи, обиди, обвинения…

— Могат ли да докажат нещо против теб?

— Не.

— Сигурен ли си?

Вангел кимна и по лицето на Абруд заигра усмивка.

— Тогава всичко е наред! Сигизмунд е заявил, че ако не докажат зърнената спекула, няма да позволи да се даде ход на делото!

— Благородник! — Вангел даде воля на иронията си. — Заминавам, Аурел.

— България?

— Да.

— И нищо не може да те спре?

Вангел не отговори. Горе, в спалнята на албанката, спеше единственото същество, което можеше да го отклони от пътя, ако „хомо луденс“ не го тласкаше така неудържимо по тъмните, кървави, друмища на България…