Христо Калчев - Белия дявол

„Бриджит го превъзхожда във всяко отношение. Какво ще си говорят?… Какво ще говорят ли? Достатъчно беше да й разказва живота си, за да държи вниманието й напрегнато с години! А Сокон можеше да разказва повече, включително и неговото появяване на борда на «Емир»… Или за обрязването в Мобарак? — Белия потръпна гнусливо. — И Бриджит ще слуша, слуша, слуша…“

Свечеряваше се, когато се върна в Скендера. София сричаше над някаква френска книга, децата изчезнаха в облак прах на гърба на уродите по пътя за Килия. Дърмъндови още спяха, Сокон и Бриджит ги нямаше. Лазът беше впрегнал ландото и отпътувал за Арциз.

По пътя се зададе ездач и Белия разпозна Неводари. От срещата си с Карей и Залеу все се канеше да посети чокоя и все нещо отвличаше вниманието му.

— Обмислихте ли предложението ни, княже? — попита Неводари от гърба на коня.

— Да, воеводо. А вие процентното равенство?

— Приемаме го, господине.

— Похвално! — Умът му беше ангажиран с нови грижи и беше далеч от мисълта да се церемони с воеводата. — Тогава догодина можем да опитаме късмета си.

— Догодина? Защо не тази?

— Защото реколтата е изкупена.

Неводари приличаше на човек, глътнал жаба.

— Откъде имате тези сведения, княз Авалов?

— От Карей и Залеу.

Имената бяха достатъчно тежки, за да бъдат подминати с лека ръка.

— А те… — Неводари не довърши въпроса. Фактът, че яшките зърнени тузове протягаха ръка на изток, обричаше на провал всеки опит за вмесване в техния периметър. Чокоят се поклони, смушка коня и препусна към имението си.

— Защо не го покани? — попита София.

— Бързаше.

— Но аз не го познавам… Това беше во̀да Неводари, нали?

— Да…

Вангел се съблече и легна. Не му се спеше, но имаше страшна нужда да бъде сам.

— Ожених се, дон! — щастливо усмихнат каза лазът. — Бриджит заминава за Яш. Ще купува къща. Дай каретата. Като се върна, тя ще има своя.

— Да я вземе… Бриджит ми трябва, лаз!

— Знам, дон. Няма да изостави момчетата. Знам и какво си направил за нея! До гроба ще ти бъда признателен!

— Избери си подарък за сватбата, Соконе.

— Шхуна, дон?

— Имаш я, но от април до октомври си на мое разположение.

— Шест месеца?

— Да! Шест. Докато не разкрият зърнената авантюра! Във Виена предай корвета на Влаха и избери кораб… Къде ще го държиш на пристан?

— Нагоре по Прут, дон… Напролет ще заведа Бриджит във Франция! Ще я накарам да се чувства кралица! Не ляхме кръв залудо, дон! И деца ще имам… много!

— Добре, лаз… Вдигай котвата!

Сокон тръгна към пристана, а Белия яхна Ром и излезе да чака Джон. Когато заобикаляше къщата, пердето на един от прозорците се размърда. Беше Бриджит. Светлината на вътрешния прозорец очертаваше силуета й, макар тя да мислеше, че пердето я крие. Стоеше права, с отпуснати ръце, с коса, разпиляна по раменете… и гола. Тръгвайки на път, Сокон Мехия беше упражнил съпружеските си права.

В разгара на вечерята Аурел долетя на кон от Яш. Илдъзът беше разпознал в лицето на княз Авалов врага на Империята, известен под прякора „Белия дявол“, но Сигизмунд Батори беше отклонил молбата на Индериман паша за екстрадирането му. Чрез своите агенти в Империята братът на Аурел, маршалът, беше научил, че Диванът и лично Мехмед Соколлу паша беше изпратил нарочен човек за изпълнение на смъртната му присъда. Знаеше се, че е офицер от еничарските табии и че вече е на територията на княжеството.

— Какво ще правиш, Вангел?

Белия се усмихна кисело.

— Ще чакам. Щом е еничар, ще го позная от сто левги.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, Аурел. Предупреденият е въоръжен… Ела да те представя на Дърмъндови!

Задаваше се опасност, но само действието и агресията можеха да мобилизират за живот Белия дявол, да го измъкнат от дълбоката апатия.

Зърненият удар покри всичките разходи на семейството от преселването му в Молдова, но предизвика буря в Яш и Белия се принуди да укрие корабите. Сокон отведе своята шхуна по Прут, приток на Дунава, Влаха запечата складовете в Килия, издърпа шхуната в камъшите на делтата и с корвета отплува за Истанбул. Дърмънд се връщаше на поста си. Следите изглеждаха заличени. Белия изпрати писмо на „Братя Бернщайн“, с което се отказваше от един процент от молдовската лихва. За евреите това беше нова печалба. Предателството можеше да дойде от едно-единствено място — Аарон Аса. Белия написа писмо и до младия евреин. Предлагаше му пълномощия по бъдещите сделки с жито, процент от печалбата и редовна заплата през мъртвия сезон. Аарон Аса отговори, че приема с благодарност. Следваха ласкателства и клетви за вярност.