Христо Калчев - Белия дявол

— Знам, дон… Служих ти честно.

— Така е, Лазаре, благодаря!

— Дай ми една от кобилите, дон.

— Вземи… По избор!

— Сбогом! — тихо, но твърдо каза албанецът.

— Сбогом, Лазаре.

— Случило ли се е нещо? — попита Аурел. Разговорът се водеше на лингва франка и князът не беше разбрал нито дума.

— Не, Аурел! Ще празнуваме! — Вангел гневно удари камбаната. — Вино! — кресна той на онемелия слуга. — Впрегнете каретата и доведете унгарките от Измаил… Колкото има, толкова доведете!

Към Скендера се движеше конен отряд. Предвождаше го Влаха. Вангел излезе да приеме парада. Сториха му се малко. Преброи ги, бяха двадесет и един конници и едва се крепяха на гърбовете на животните.

— Къде са другите, Влах?

— Избягаха, господарю! — беше отговорът.

Вангел мълча дълго, чувствайки с гърба си съжалението на Аурел.

— Добре, Влах! Сутрин езда, следобед ще ги учиш да стрелят… В гората западно от Килия… Върви, Влах, имаш хиляда лири за верността и старанието!

На десетия ден бяха останали девет души, но… най-добрите.

Навръх Илинден „Белия дявол“ акостира в Скендера и княз Авалов, придружен от жена си, излезе на брега да посрещне Дърмъндови. Морето беше бурно, от три дни духаше мелтем — лош буреносен и продължителен вятър, незначителен в океана, но постоянен и вълнотворен в затворените морета.

Вангел беше изпратил човек да повика семейството му и София вече цяла седмица от сутрин до вечер му демонстрираше омразата си към Скендера. Прозяваше се, гледаше в една точка, нито един път не излезе от къщата, въпреки че Бриджит и момчетата я канеха на разходки в езерото или на кон из „от бога сътворената местност“. Децата беснееха от сутрин до тъмно, гласовете им ехтяха щастливи и волни, а Бриджит хълцаше от възторг и искрено се удивляваше, че някой може да мрази този рай. Влаха остави четата в ръцете на Стефан и замина по зърнените дела. Върна се с добри новини. Житото беше започнало да се стича в складовете. Беше време да започне транспорта по Дунава. Белия го остави да преспи и го върна в Килия. Шхуните трябваше да започнат рейдовете.

Лейди Дърмънд изглеждаше зле. Морската болест я беше изтощила до крайност, но Джон сияеше, морето му понасяше и настроението му беше отлично. Щом съобщиха, че на хоризонта се виждат платната на корвета, София се преобрази. От скуката й не остана помен, преоблече се, накичи брошки и браслети, заповяда да изкъпят и вчешат момчетата, да изметат двора, да измият плочника около къщата.

Лейди Даяна едва гледаше от умора и неспане, но въпреки това седна на масата. Вангел покани Бриджит и Сокон Мехия, така че на трапезата се събраха шест души. За децата беше сервирано отделно.

— Никога не бих се сетил да построя такава къща, Ранг! — каза Дърмънд. — Ти ли измисли проекта?

— На юг има подобни.

— Мястото не може да се сравни с нищо, княже — обади се отмалелият глас на лейди Даяна. — Поздравявам ви за избора!

— Благодаря, милейди! Радостта ми би била пълна, ако и жена ми го харесваше!

София не очакваше такъв удар и се впусна в обяснения.

— Не е вярно, милейди, Вангел се шегува… Момчетата трябва да живеят в столицата, да общуват с децата на нашите приятели…

Белия се усмихваше лукаво и получи убийствени погледи. „Не очаквах такава подлост“! — говореха очите й.

— София се чувства затворник в Скендера — продължи да я дразни той.

Слугите донесоха сърната и думите потънаха в миризмата на печеното.

— Всеки ден ли ще ни храниш така, Ранг? — попита с пълна уста лордът.

— Ще се постарая, Джон… Ако жена ми не ви отвлече в Яш.

София беше нащрек и с него, и с англичаните, с които толкова искаше да се сближи, че едва се въздържаше да не увисне на вратовете им.

— Сър Кърнилиъс Кабот ще пристигне утре — каза София. — Лейди Кабот била близка с вашата майка, лейди Даяна?

Вангел беше достатъчно навикнал с нравите на аристокрацията, за да си състави мнение по неволни жестове, дори по незначителни изменения на лицето. Лейди Дърмънд трепна едва забележимо, кожата около финия й малък нос се сгърчи за миг и Белия вече беше сигурен, че за близост между двете дами не може да се говори, въпреки че отговорът твърдеше обратното.

— Моята покойна майка ценеше лейди Кабот.

Джон се притече на помощ на жена си.

— Вие сте французойка, нали? Добре ли разбрах, госпожице?

— Да, милорд.

— Били ли сте в Англия?

— Не, милорд. Нямах средства да пътувам.

— Надявам се, че сега под покровителството на моя приятел княза финансовото ви положение се е променило коренно?