Христо Калчев - Белия дявол

— Това струва много пари, княже!

— Открих ви кредит в банка „Братя Бернщайн“ — прекъсна я Белия. — Лазаре, тръгвам за Скендера! Ще дойдеш ли с мен?

— Не.

Белия отбягваше погледа на Бриджит, Лазар — неговия. „Боли ли, албанец? — тъжно мислеше той. — Тази жена не заслужава нито верността ти, нито благородството ти, нито чувствата ти…“

— В Скендера те чака изненада, шурей. — Белия мина на лингва франка.

Лицето на Лазар се оживи.

— Кобилите родиха?

Белия поклати глава.

— Мана се върна.

Лазар мълча дълго.

— С детето?

— Родила е син… Пее и те чака.

— А Стефан?

— Мана не беше жена на Стефан… Никога!

Албанецът избърса устата си и стана.

— Дай ми Ром, княже. Тръгвам веднага!

— Вземи го, Лазаре.

Когато копитата на жребеца заглъхнаха, Белия вдигна глава.

— Разбирате ли този език, Бриджит?

Момичето се усмихна тъжно.

— Достатъчно, за да разбера, че сте благодетел, княже… Вие сте ангел! — Очите на момичето плувнаха в сълзи.

„Аз, ангел?“ — помисли разсеяно Белия дявол, хвърляйки кос поглед на жена си. София мълчеше сърдито. Левантийският пират отново нямаше време за височайшите й приятели.

— Вангел, ти си магьосник! — възкликна Абруд. — Ти накара този позьор да подпише амнистия? През главата на кардинала?

— Защо не ми каза нищо за Валерий?

— Не подозирах, че ще се сблъскаш с него! Той е най-големият подлец в Молдова!

— Ако князът ме беше приел сам, щях да го запозная с плановете си!

— Имал си шанс, че не е бил сам! Сигизмунд не поема никаква отговорност без съветите на кардинала и брат ми… Докъде стигна с подготовката?

— Ще разбера в Килия. Моите хора тръгнаха да набират войска…

— Идвам с тебе… — каза Аурел.

Тридесет и осем души го чакаха в чифлика на Котленеца. Тридесет и един беше вербувал Влаха и седем Стефан. Бяха мъже от всякаква възраст, но до един приличаха на скитници. Страдаха от инфекции по очите, от кожни заболявания, но ръцете им не бяха селски и мускулите им не бяха печени на открито.

Вангел заповяда да се изкъпят, подстрижат и да се явят при Влаха за дрехи.

— Откажи се, Вангел! С тридесет и осем души не можеш да минеш границата!

Вангел не искаше да си признае отчаянието и не мислеше за него. Фантазията му виждаше хиляда конници да летят по селата, да възбуждат духовете, да осветляват с историческа гордост потъмнелия от робство българин. Липсата на коне сведе този отряд до сто и осемдесет души, а сега реалността го правеше по-малък от четиридесет.

— Ще премина, Аурел! Хората трябва да видят, че някой мисли за тях! Да пробуди гордостта им, да даде воля на трупаната с векове жажда за мъст!… Тогава те сами ще се стекат да воюват за страната си!

— Грешиш, Вангел! Аз познавам тези хора… Ти разполагаш с четиридесет крадци, скитници, лентяи… От тях войска не става! Все едно да събереш конница сред циганите в Измаил!

— Ще ги обуча! От днес до първите дъждове на октомври дните им ще минат в стрелба, езда, във въртене на сабя, в нападения из засада, в галопна сеч… Ще ги направя по-свирепи от еничари!

Аурел сви рамене и взе чашата си.

— Бог да ти е на помощ, брат!

Влаха се зададе начело на наемниците. Чисти, облечени в сюртуци, с ботуши на краката, сега те изглеждаха по-добре, но бяха далеч от оная войска с дух и фантазия, която Вангел мечтаеше да поведе срещу Султана.

— Който язди, да мине надясно! — каза Белия. Никой не мръдна от мястото си. — Не сте ли яхали конски гръб, момчета?

Посрещна го тъпо, мъртво мълчание.

— Влах! — ревна Вангел. — След три дни да минат на галоп през Скендера! — Скочи бесен, сърцето му биеше лудо, давеше го срам и гняв. — Хайде, Аурел! Тръгваме!

Лазар излезе да посрещне каретата, Сур скочи вътре и положи главата си в нозете на Белия.

— Как са имотите, шурей? — разсеяно попита Белия.

— Наред, дон. Кобилите са трудни… Още! Всеки момент ще се жребят. Прегледах стапела, кея… наред са. Гората пращи от дивеч, езерото от щука… Това е. Добре дошъл, дон!

— Аурел, това е Лазар Шкодер, дясната ми ръка!

Князът се поклони. Слугите поеха каретата, а тримата мъже влязоха в къщата.

— Къде е Мана? — попита Вангел.

— В моя дом, господарю! Венчаха ни в Килия, по християнски. Сега Мана ще върти моята къща и ще ражда моите деца!

Вангел положи усилия да сдържи нервния си смях.

— А ти защо си тук?

— Чаках те, дон! Исках да го чуеш от мен. Сега си отивам… Завинаги!

Белия кимна.

— Върви, Лазаре. Ако съм ти причинил мъка, било е неволно.