— Къде е това?
— Входа за Атлантика…
София не разбра къде, но за нея беше без значение. По-важно беше официалното признание на най-великата сила в света. В яшките салони аристокрацията подражаваше на французите, но изпитваха страхопочитание към Британия като към нещо непостижимо, висше, поставено над всякакви уговорки, заедно с това опасно и безмилостно. В обожанието към англичаните имаше нещо от респекта на котката към лъва и именно затова София беше толкова поразена.
— Кралицата знае ли кой си?
— Кръстът е награда от нея.
— А аристократите… Тия, дето владеят морето, далечните страни?
— Простодушието й беше толкова всесилно, че Белия беше склонен да й прости прекомерното вживяване в „салона“.
— Заедно с тях атакувах протока — продължи да й обяснява той, сигурен, че нищо не разбира.
— И ако отидем в Англия, ще ни посрещнат като видни гости? Ще ни представят на кралицата?
— Така уверява Шон.
— Кой е той?
— Губернатор… Пашата на Сеута.
— Знам какво е губернатор! — София се намръщи. — Кога ще заминем за Англия, Вангели?
— Не знам, някой ден…
— А защо не тази есен?
Белия поклати глава.
— До пролетта съм зает.
— Каква работа имаш?
— Моя, София!
— И аз, жена ти, не мога да я знам?
— Не.
София напълни очите със сълзи.
— Груб си!
— За да не бъда, никога не питай! Понякога… ето, сама разбираш — Белия хвърли писмото на масата и стана. — Изпрати слугата в легацията! Трябва да се срещна с посола.
— Ще отидем заедно, нали?
Вангел не очакваше такава претенция.
— Каква работа имаш в легацията?
— Аз съм твоя жена, Вангели! — кресна тя. — Когато си тук, ще ме водиш навсякъде!
Белия излезе на верандата. Долу под него Бриджит занимаваше децата. Три светли глави се бяха навели над книга с картинки, а звънкият глас на французойката изливаше сладък елей в албанските уши на момчетата. „Ще ги пратя в английски колежи! Къде ще станат годни мъже? Там, където мъжките добродетели се ценят по-високо от салона! Трябва да говоря с Джон Дърмънд?“
Сър Кърнилиъс Кабот, посолът на Британия в Яш, връчи на Белия дявол официален меморандум на привилегиите, гласувани от Консилиума на лордовете. Церемонията се извърши в присъствието на първенците на княжеството. Тук беше градоначалникът на Яш, маршалът на гвардията, министърът на полицията, собственици на банки, притежатели на едри чокояти и жените им. Когато официалната част свърши, сър Кърнилиъс даде знак на прислугата да поднесе шампанско, взе Белия под ръка и го отведе на просторната тераса над градината.
— Как живеете в тази страна, княже?
— Нормално, милорд, започнах да свиквам.
— Вие имате нужда от поле за действие, господине. Молдова ще ви задуши със зловонието на безличността!
— Моята дейност е възможна само от територията на Молдова, милорд! Аз воювам с Отоманската империя.
— Знам, княже! — Сър Кърнилиъс извади писмо от джоба на сюртука си. — Лорд Дърмънд ще ви гостува в края на лятото.
Белия кимна.
— В писмото си негово превъзходителство описва подробно войната ви с Империята. Мога ли да ви окажа съдействие, княже? Имате ли нужда от помощ?
— В момента не, сър Кърнилиъс. Благодаря.
— Познавате ли княз Сигизмунд?
— Чувам, че е изказал желание да му бъда представен.
— Той е суетен и капризен… млад човек! Нерешителен, променлив… лесен за влияние и натиск. Съветвам ви, когато се явите пред него, да носите „Кръста“! Сигурен съм, че това ще му направи впечатление.
Вангел имаше намерение да разиграва този театър и наостри слух.
— Ще му говоря за вас, княз Авалов. Още утре Сигизмунд ще знае, че Британия ви признава благородните отличия и ви предлага да заемете място сред прославените й капитани!
— Благодаря, милорд! — Предложението му спестяваше някои обяснения, които можеха да минат за нескромност, дори за фарфаронска хвалба.
— Не ми благодарете, княже! Това е мой дълг.
Сър Кърнилиъс се обърна с лице към салона, сега светлината падаше на сивото му сбръчкано лице. Посолът беше прехвърлил шестдесетте години, но тялото му беше все така живо и стройно, очите му сивееха, оределите коси откриваха висок лоб, прекосен от упорити бръчки.
— Имате очарователна жена, княже! Ще бъда щастлив, ако се сближи с лейди Кабот и дъщерите й.
— Благодаря, милорд!
— Естествено вие знаете, че моят дом е винаги широко отворен за вас.
— Да, милорд! В редките си престои в Яш ще ви гостувам с удоволствие. Надявам се, господин посланик, че няма да откажете да ми върнете визитата?
Читать дальше