Христо Калчев - Белия дявол

— Къде е това?

— Входа за Атлантика…

София не разбра къде, но за нея беше без значение. По-важно беше официалното признание на най-великата сила в света. В яшките салони аристокрацията подражаваше на французите, но изпитваха страхопочитание към Британия като към нещо непостижимо, висше, поставено над всякакви уговорки, заедно с това опасно и безмилостно. В обожанието към англичаните имаше нещо от респекта на котката към лъва и именно затова София беше толкова поразена.

— Кралицата знае ли кой си?

— Кръстът е награда от нея.

— А аристократите… Тия, дето владеят морето, далечните страни?

— Простодушието й беше толкова всесилно, че Белия беше склонен да й прости прекомерното вживяване в „салона“.

— Заедно с тях атакувах протока — продължи да й обяснява той, сигурен, че нищо не разбира.

— И ако отидем в Англия, ще ни посрещнат като видни гости? Ще ни представят на кралицата?

— Така уверява Шон.

— Кой е той?

— Губернатор… Пашата на Сеута.

— Знам какво е губернатор! — София се намръщи. — Кога ще заминем за Англия, Вангели?

— Не знам, някой ден…

— А защо не тази есен?

Белия поклати глава.

— До пролетта съм зает.

— Каква работа имаш?

— Моя, София!

— И аз, жена ти, не мога да я знам?

— Не.

София напълни очите със сълзи.

— Груб си!

— За да не бъда, никога не питай! Понякога… ето, сама разбираш — Белия хвърли писмото на масата и стана. — Изпрати слугата в легацията! Трябва да се срещна с посола.

— Ще отидем заедно, нали?

Вангел не очакваше такава претенция.

— Каква работа имаш в легацията?

— Аз съм твоя жена, Вангели! — кресна тя. — Когато си тук, ще ме водиш навсякъде!

Белия излезе на верандата. Долу под него Бриджит занимаваше децата. Три светли глави се бяха навели над книга с картинки, а звънкият глас на французойката изливаше сладък елей в албанските уши на момчетата. „Ще ги пратя в английски колежи! Къде ще станат годни мъже? Там, където мъжките добродетели се ценят по-високо от салона! Трябва да говоря с Джон Дърмънд?“

Сър Кърнилиъс Кабот, посолът на Британия в Яш, връчи на Белия дявол официален меморандум на привилегиите, гласувани от Консилиума на лордовете. Церемонията се извърши в присъствието на първенците на княжеството. Тук беше градоначалникът на Яш, маршалът на гвардията, министърът на полицията, собственици на банки, притежатели на едри чокояти и жените им. Когато официалната част свърши, сър Кърнилиъс даде знак на прислугата да поднесе шампанско, взе Белия под ръка и го отведе на просторната тераса над градината.

— Как живеете в тази страна, княже?

— Нормално, милорд, започнах да свиквам.

— Вие имате нужда от поле за действие, господине. Молдова ще ви задуши със зловонието на безличността!

— Моята дейност е възможна само от територията на Молдова, милорд! Аз воювам с Отоманската империя.

— Знам, княже! — Сър Кърнилиъс извади писмо от джоба на сюртука си. — Лорд Дърмънд ще ви гостува в края на лятото.

Белия кимна.

— В писмото си негово превъзходителство описва подробно войната ви с Империята. Мога ли да ви окажа съдействие, княже? Имате ли нужда от помощ?

— В момента не, сър Кърнилиъс. Благодаря.

— Познавате ли княз Сигизмунд?

— Чувам, че е изказал желание да му бъда представен.

— Той е суетен и капризен… млад човек! Нерешителен, променлив… лесен за влияние и натиск. Съветвам ви, когато се явите пред него, да носите „Кръста“! Сигурен съм, че това ще му направи впечатление.

Вангел имаше намерение да разиграва този театър и наостри слух.

— Ще му говоря за вас, княз Авалов. Още утре Сигизмунд ще знае, че Британия ви признава благородните отличия и ви предлага да заемете място сред прославените й капитани!

— Благодаря, милорд! — Предложението му спестяваше някои обяснения, които можеха да минат за нескромност, дори за фарфаронска хвалба.

— Не ми благодарете, княже! Това е мой дълг.

Сър Кърнилиъс се обърна с лице към салона, сега светлината падаше на сивото му сбръчкано лице. Посолът беше прехвърлил шестдесетте години, но тялото му беше все така живо и стройно, очите му сивееха, оределите коси откриваха висок лоб, прекосен от упорити бръчки.

— Имате очарователна жена, княже! Ще бъда щастлив, ако се сближи с лейди Кабот и дъщерите й.

— Благодаря, милорд!

— Естествено вие знаете, че моят дом е винаги широко отворен за вас.

— Да, милорд! В редките си престои в Яш ще ви гостувам с удоволствие. Надявам се, господин посланик, че няма да откажете да ми върнете визитата?