Христо Калчев - Белия дявол

Сър Кърнилиъс се засмя отривисто.

— Да премахнем протоколните учтивости, княже? Лорд Дърмънд ви нарича „мой приятел“.

— Джон наистина е мой приятел. В края на лятото ще ловуваме в Скендера. Чувствувайте се поканен, сър Кърнилиъс.

— Ще пристигне в Молдова? Как?

— Моят кораб ще го вземе от Истанбул. Него и лейди Даяна.

— Така ли? — Кабот изглеждаше възбуден. — Трябва да кажа на жена ми. Майката на лейди Даяна и лейди Кабот са родени в съседни имения в Йорк. Разбира се, фамилиите Дърмънд, Уотърбрийдж принадлежат към старото войнство.

Белия нямаше представа от английска история, но познанията му бяха достатъчни, за да разбере, че Джон Дърмънд принадлежи към най-старата аристокрация и че за Кабот ще бъде чест да ловува с него.

— Поканата се отнася и за лейди Кабот, милорд. Разбира се, ще бъда щастлив да посрещна и дъщерите ви, ако младите дами не сметнат, че компанията ще им бъде скучна.

— Напротив, княже, ще бъдат поласкани! Ще ви помоля лично да им отправите поканата.

София измъчваше френския си език в разговор с масивна матрона. Оказа се княгиня Абруд, жена на маршала и първа дама в свитата на младата княгиня Батори.

— Поздравявам ви с високото отличие, княз Авалов! — пискливо, с неприкрита похот каза тази планина от месо. — С княгиня Авалова уговаряхме гостуването ви у нас.

— Утре заминавам. Ще се върна след седем дни. Тогава, ако не възразявате, ще поднеса уваженията си на благородния маршал.

— Нашата господарка иска да ви види! — Маршалката не се предаваше. — Не можете ли да отложите пътуването?

— Съжалявам, не! Но след седем дни ще бъда на ваше разположение!

Вангел взе София под ръка и вежливо, но твърдо я отведе.

— Защо бързаме, Вангели? След малко ще започнат танците!

„Трябва да се подготвя за среща с княжеската двойка!“ — мислеше Белия. Пътуваха с ландото, макар да бяха на двеста метра от дома си и ако останеше на него, би предпочел да се разтъпче.

— Когато си сама, стой колкото искаш! — каза той. — Моите визити ще бъдат кратки! На границата на неучтивото!

— Защо? — искрено учудена попита София.

— Не знам. — Наистина не знаеше. — Така ще бъде. Винаги!

Децата, спяха, но Бриджит дрънкаше на клавесина, сигурна, че господарите ще се приберат сутринта.

— Искам, вино! — каза Белия. — Повикай Бриджит!… Ела и ти!

Вангел отиде да се преоблече. Чувствуваше се отвратително. Белия дявол от Янина, пиратът — фантом беше станал салонен лъв. Движеше се в общество, ласкаеше жени, правеше се, че не вижда похотта им, общуваше с мъже, криещи не породена от нищо, непредизвикана омраза, играеше на „опасен мъж“ и едва потискаше отегчението си. София си въобразяваше, че популярността е равнозначна на обич. Белия можеше да си представи какво говорят зад гърба на наивната му, простодушна жена. Не биваше да й разбива илюзиите, напротив, трябваше да скрие недостатъците й зад блясъка на ориенталски разкош. „Докато аз скитам из България, ще ги изпратя в Париж! С Бриджит и момчетата!“

Взел решение, Белия дявол излезе в градината. На масата между двете жени седеше Лазар.

— Ще ти преча ли, дон? — попита на лингва франка той.

— Не. — Вангел изпи жадно първата чаша. — Утре заминавам за Скендера, Лазаре. Ще дойдеш ли с мен?

— Не, дон.

— Имаш ли някакви поръчки?

— Остави ми Ром. Ще науча синовете ти да яздят.

Вангел кимна разсеяно, търсейки думи за гувернантката.

— Колко сте годишна, Бриджит?

— Двадесет и една, княже.

— Защо дойдохте в Молдова?

— Тук търсят гувернантки… Родителите ми имат малки доходи и много деца.

— Успяхте ли да спестите нещо, Бриджит?

— Пестя, откакто съм при вас, княже. Отделям всичко, което получавам.

— Ще се върнете ли във Франция?

— Нямам шансове там…

— С преподаване ли смятате да се занимавате?

— Докато събера достатъчно средства, да, княже.

— За какво пестите… Ако не е тайна?

Момичето се изчерви.

— Един ден ще отворя моден салон, ваше превъзходителство. Парижката мода залива света… Ако никой не ме изпревари.

— Ще шиете рокли?

— Ще моделирам. За шев ще наема жени.

Вангел наля вино на Лазар и на себе си.

— Вярвате ли, че ще бъде доходно?

— Надявам се, княже. Ще работя денонощно!

Белия се усмихна. Тягостното настроение от приема беше започнало да се разсейва.

— И на кого ще оставите синовете ми, госпожице? Без вас те са загубени!

Очите й светнаха благодарно.

— Няма да ги изоставя, княже! Поне докато има какво да научат от мен.