Христо Калчев - Белия дявол

Белия извади кесията, която беше приготвил.

— Това са сто луидора, Бриджит. Ваши. Моята оценка за вчерашния ви анализ!

— Княже, моля ви…

— Мълчете, Бриджит! — Белия обичаше да произнася името й и не изпускаше случай да го направи, макар да не го съзнаваше. — След една седмица ще попитам: „Бриджит, какво да правя с Филип?“ — и ще очаквам същата прецизност!

В очите й избухнаха сълзи, но Вангел предпочиташе да не ги види.

— Наздраве, Лазаре!

— Наздраве, дон!

— Ще подаря Диомед на княз Батори! — продължи на лингва франка той.

— Дон! — Лазар се задави. — Не… Моля те!

— На господар — господарски подарък! И на мен ми е криво!

— Тогава заплоди арабките. — Лазар не криеше отчаянието си. — Поне породата да запазим.

— Влаха се занимава с тях, Лазаре. Докато съм в Скендера, искам да поръчаш златни стремена, сбруя и шпори!

Лазар кимна замислено.

— Трябва да спечеля княза! Само Диомед е в състояние да го превземе!

Влаха беше заплодил кобилите. Изглеждаше отслабнал, но горд от себе си и пълен с желание да действа. Белия го изпрати да доведе Сокон от Татарбунари и препусна към Котленеца…

Стефан варосваше къщата си. Беше мрачен, зъл…

— Искам да видя конете! — каза Белия.

В откритите обори пръхтяха сто осемдесет и два коня. Всичките животни, които беше успял да изкупи от Бесарабия.

— Това е, господарю! — с болка на виновен изрече той. — Армията купува с предимство. Това е всичко, което успях да намеря.

— Добре, Стефане… — Белия не скри разочарованието си. — Викни хора да иззидат закрити обори и ела в Скендера… Утре на обяд да си при мене!

Белия тръгна през ливадите, но чувството му за недоизказаност го мъчи цяла левга, докато се сети, че не е виждал Мана. Обърна кобилата и препусна обратно. Стефан отново беше на стълбата.

— Забрави ли нещо, господарю?

— Роди ли Мана, Стефане?

Стефан не очакваше такъв въпрос, изпусна четката, опита се да я хване, подхлъзна се и заедно със стълбата падна в краката на кобилата. Кучетата лавнаха, животното се вдигна на задни крака и Белия успя да я овладее при самата ограда. Чула шума, Мана излезе от къщата. Коремът й беше празен. Погрозняла, изпосталяла… Състарила се беше, кучката му с кучка!

— Къде е детето, Мана? — попита той.

— Вътре — глухо отговори тя. — Родих син, господарю!

„Още един син“ — помисли Белия.

— Стефане, ще я взема с мене! Знам, че не живеете… Мана ми каза!

— Вземи я, господарю, за бога! Не я искам, блудница нещастна! Господ да й е на помощ!

— Млъкни, Стефане! Исус е казал: „Който се чувствува безгрешен, пръв да хвърли камъка!“

Котленеца се вдигна от земята и започна да засипва с пръст разсипаната вар. Вангел очакваше да добави нещо, но Стефан мълчеше упорито и избягваше да гледа и него, и момичето.

— Приготви си нещата, Мана! Утре Стефан ще ги докара в Скендера. Тръгваш с мен! Ти и синът ти!

На лицето й цъфна щастлива усмивка, тялото й трепна възбудено и полетя да изпълни заповедта му.

— Благодаря, господарю! — промълви Стефан.

Седнала зад него на кобилата, Мана мълча през целия път. В Скендера пое задълженията си с вещината на стара слугиня и Белия я остави сама.

За чистокръвните му коне се грижеха като за благородни девици, хранеха ги със смес от просо и ечемик, даваха им специална трева, която не надува, и масажираха мускулите с гладка кръгла тояга. Косъмът им лъщеше, копитата бяха обрязани и лъснати със свинска мас.

Вангел оседла Диомед и го яхна. Заседналото животно даде воля на енергията си. Носеше се като ураган из полетата, отминаха Кобадин, Неводари… Всеки момент щяха да стигнат покрайнините на Татарбунари. Вангел избягваше градовете, не искаше никой да види коня, но не можеше да го поднесе в дар на княз Сигизмунд, без веднъж да е опитал галопа му.

Излязоха на плажната ивица и се понесоха обратно. Това не беше кон, това беше хала. Съвършенство на движенията, яростно гребане на разстоянията, дъх като на спящо дете, ноздри, клокочещи като вулкани. Отминаха Скендера по пътя за Килия, заобиколиха града и полетяха към Измаил, после заобиколиха гарнизонния град и свърнаха към Скендера. Когато слезе от гърба му и хвърли поводите в ръцете на коняря, косъмът на жребеца блестеше като янтар, но беше сух като слама. Диомед не се потеше.

Когато Мана влезе в стаята му, Белия заспиваше. Момичето остана до вратата. Беше облечена в бяла нощница, разпуснала коси, учестила дишането си…

— Какво търсиш тук?