Христо Калчев - Белия дявол

— А Филип? — неволно попита Белия.

— Казах ви, княже, децата са много различни. Филип е прибързан, има лош, нервен сън… Раздразнителността се дължи на тежко прекарани нощи. Може би ще изживее това състояние… Носи една вродена дързост, незачитане, което аристократите, извинете ме, придобиват в по-късни години. — Бриджит вдигна очи да види реакцията му, но Белия й кимна окуражително и тя продължи с видимо облекчение. — Филип съзнава, че е княз, че е по-богат от другите, че всички наоколо са наети за негова прислуга и открито демонстрира положението си… На тези години той има по-господарски маниери от вас, княже, извинете дързостта ми!

— Говорете спокойно, Бриджит. Доволен съм от вас! Моля продължавайте.

— Те са момчета, княже, малки момчета… В игрите им се поражда съперничество, както между всички деца. В такива конфликти Константин е рицар, а Филип… Филип — княз!

— Искахте да кажете подлец, Бриджит?

— Силна дума, не, княже, той все пак е дете, но мисля, че някой по-авторитетен от мен… равен нему, трябва да му обясни някои понятия! Доброта, великодушие… смирение, ако щете.

— Кой е той, Бриджит? Майка му?

Чуха конски тропот и крясъци. Дори басът на Лазар беше весел и възбуден.

— Не, княз Авалов! Княгинята, като всяка майка, е склонна да прощава. Вие!

Появи се Лазар, следван от племенниците си. Лицето на албанеца грееше, Филип висеше на единствената му ръка, пищейки от възбуда. „Той е по-красивият от двамата!“ — помисли Белия, прехвърляйки погледа си на другия. Константин вървеше от лявата страна на вуйчо си, усмихнат, но сдържан, гъвкав, а като че ли тежък, с весели очи, а с тежък поглед. Отново прехвърли вниманието си на Филип. Момчето имаше красивите, черни изписани очи на майка си, но поглед нямаше.

„Ранг“ — започваше писмото на Шон Мърдок. — „Консилиумът на лордовете отказа да те направи пер на Британия. Формалната причина е, че си чужденец и че не живееш на територията на островите. Въпреки това името и авторитетът ти са високи и заслугите ти при Гибралтар записани в специалната «Бяла книга» на Форийн офис, чест, която рядко се оказва на чужденец. Консилиумът на лордовете предложи на Адмиралтейството да те покани на английска служба с чин капитан-адмирал и да признае титлата «княз», която у нас се равнява на «дук» и е най-високата след титлите на кралското семейство. Ако не приемеш това предложение, заслугите към Британия ти дават някои извънредни права, които е редно да знаеш. На първо място, посолът на нейно величество във всяка точка на земното кълбо е длъжен да ти оказва съдействие, да се застъпва за правата ти пред короната и законите на страната, в която е аташиран. Второ — твоите кораби имат свободен достъп и са освободени от мито във всички наши пристанища, трето — твоята съпруга княгиня Авалова и нейните дъщери, стъпили на наша територия, влизат по законно право в контингента на придворните дами. Четвърто — твоите синове имат право да учат по избор в кой да е от лицеите, колежите, университетите на Англия, както и да постъпят във флота или в армията на нейно величество; и, пето, последно — в случай на смърт ти, кавалерът на «Железният кръст на свети Джеймс», имаш право да бъдеш погребан в Алеята на британските капитани и спускането ти в земята да бъде придружено с артилерийски салют.“

„Извън пожизнените ти привилегии, ако някой ден решиш да посетиш Британия, Адмиралтейството е натоварено да подготви официалното ти представяне в двореца «Сейнт Джеймс» в присъствието на всички личности със значение, намиращи се в момента на островите.

Това е, Ранг, скъпи приятелю. Смарти Смайли замина за Лондон, Кърк Хоукинс получи губернаторството на Джамайка и титлата «сър», между другото и аз също, а това ни прави членове на Консилиума на лордовете. Ако имаш път към Гибралтар, ще се радвам да ми гостуваш!“

София онемя.

— Ти имаш английски орден? — Вангел кимна. — Къде е?

— Виси на мускетите в каретата.

Жена му скочи и дръпна звънеца. Когато се появи слугинята, с нервен фалцет й заповяда да донесе кръста.

— Ти си воювал за Британия?

— Правил съм услуги на флота й.

— Срещу Турция?

— Срещу Испания.

— Испания? Познават ли те там?

Вангел се усмихна.

— Йезуитите ме проклинат от амвона! Не само мен, поколенията ми до девето коляно!

— Защо? — плахо продължи да пита София.

— Помогнах на Англия при Гибралтар.