Христо Калчев - Белия дявол

— Тук ли оставаш?

— В Яш. Докато дойде време да тръгна за Татарбунари. По-близо до децата. Самотата ме убива!

Вангел знаеше, че не може да остане нито миг повече насаме с шурея си.

— Ще видим, Лазаре, ще мислим… Оседлай Ром. Ще навестя съседите. Утре сутрин трогваме!

Белия препусна към Кобадин, но когато се отдалечи от Скендера, сви на юг и на кушия се понесе към чифлика на Котленеца. Когато скочи пред оградата, беше светло. Двама ратаи прибираха овцете в кошарите, кучето лаеше до скъсване, но Сур го държеше на разстояние. В открити навеси пръхтяха стотина коня…

— Добре дошъл, господарю! — Мана седеше под една върба и пъстрата й рокля се сливаше с шарената сянка на дървото.

— Добре заварила. — Белия прескочи стола и седна срещу нея. — Къде е Стефан?

— По селата. Купува коне. Не се е връщал цял месец.

Бременността беше напреднала, лицето й беше в кафяви петна, устните напукани, но очите все така дяволити и предизвикателни.

— Как си, Мана? Наближава ли освобождението?

— Наближава… — кимна момичето. — До седмица ще родя, господарю.

— Как живеете? — Вангел почувства необясним смут. — Красиво е тук.

— Живеем. Стефан работи… Като не работи, скита по селата, коне да търси.

— Разбирате ли се? Той е добро момче, патило. Знае да цени и добрината, и смирението.

— Не се познаваме, княже.

Вангел не повярва на ушите си.

— Не се познавате! Добре ли те разбрах, Мана?

Момичето кимна.

— Казах му всичко. Отдели ме в друга стая, не говори, мълчи и работи като роб!

— Детето? — Вангел посочи корема й.

Мана хапа устни, въртя очи, после сълзите й рукнаха.

— Твой плод нося, господарю!

Белия почувства цялата комичност на положението си.

— Сигурна ли си, момиче?

Мана продължи да кима през сълзи.

— Стефан знае ли?

— Не, господарю… Казах му, че е на един войник от Килия!

— Пазиш ли ме?

Бившата слугиня наведе глава и дълго стоя неподвижна.

— Искаш ли да те дам на Лазар, Мана?

— Няма да ме вземе… такава?

— Не сега, наесен! Ще говоря със Стефан. В началото на зимата, ако е рекъл господ, ще бъдеш при Лазар. Искаш ли?

— Боже, господарю, не знам как ще изкарам до зимата! — Очите й отново плувнаха в сълзи, ръцете й потърсиха неговата за целувка и поклонение.

Белия стана.

— Изпрати ме до коня! — Мана подпря ръце на корема и тръгна след него. — Лазар е мой шурей! Ако го направиш за смях, с тези две ръце ще те удуша, момиче! Запомни го! Станеш ли Шкодер, забрави мъжете!

Вангел скочи на гърба на Ром и потегли галоп. Ако се беше обърнал, щеше да види припадналата Мана, просната с цял ръст пред дворната порта.

В Яш го чакаше писмо от Шон Мърдок и покана да се яви в Британската легация. София отсъстваше. Бриджит му каза, че е на гости у во̀да Залеу и ще се върне след вечеря. В първия момент реши да пита за адреса, но чу щастливите крясъци на момчетата и се отказа. Лазар ги беше качил на уродите и яхнал Ром, ги предвождаше като гигант — армия джуджета. Кончетата бяха оседлани, стремената съобразени с дължината на краката им. Бриджит извика, уродите се подплашиха и побягнаха в галоп, но момчетата се задържаха на седлата, прекосиха площада и изчезнаха от очите му.

— Не се бойте, Бриджит. Синовете ми са в сигурни ръце! — Горкият Лазар беше еднорък. — Ще се преоблека и ще изляза в задния двор. Моля, кажете в кухнята да сварят кафе и елате да поговорим.

Вангел се преоблече и слезе. Французойката го чакаше. Край масата се въртеше слугиня в очакване на заповеди, каната с кафето беше сервирана, а той нямаше нужда от друго.

— Разкажете ми нещо за момчетата, Бриджит.

— Какво искате да знаете, княже?

— Всичко!

Французойката се усмихна притеснено.

— Не е лесно.

— Опитайте, Бриджит. Искам истината!

Отговорът й струваше извънредни усилия и Вангел виждаше смута й.

— Много са различни, княже. Константин по-бавно взема решения, но вземе ли веднъж — става спокоен и сигурен. Не, не е колеблив, разсъдлив е, а това го кара да изглежда бавен. В игрите е по-силен и по-бърз от брат си… когато Филип беше на неговите години. Константин има дълбок сън, събужда се ласкав, усмихнат и веднага скача от леглото. Учи по-бавно от брат си, но това, което усвои, знае твърдо. Малкият има по-услужлива памет, но не се задълбочава в нищо и решенията му са по-скоро въпрос на каприз, отколкото на обмисляне. Ясно ли се изразявам, княз Авалов?

— Напълно, Бриджит. Продължавайте, моля!

— Константин зрее в по-големи обеми. Иска да покори моретата като вас, да бъде войник и рицар. С княгинята се отнася като с дама, която трябва да бъде покровителствана, с мен като приятел, поне близък човек, и винаги е готов на защита…