Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

Вангел познаваше Виена, понякога дори му се струваше, че я обича. Тук, в този казан на нациите живееха повечето от неговите приятели лицеистите и той изгаряше от нетърпение да ги види. О, той знаеше какво ще говори тук. Щеше да им каже какъв подлец се беше оказал Йоан, техният Йоан Лупус хусаря, как беше посегнал на годеницата му и как отказвайки да спаси честта й, водейки я под венчило, беше принудил празния красавец, безволевия, безмозъчен глупак Мико Сергиу да се ожени за нея.

Самуел го бавеше. Водеше го от стая в стая, показваше му уникални мебели, които въобще не му харесваха. Готвеше се да му каже, когато слугата съобщи, че е пристигнал Франц Бернщайн, представител на банка „Братя Бернщайн“, в която Авалови съхраняваха златото си.

— Ваше превъзходителство — започна евреинът. — По настояване на вашия адвокат г-н Асса вашето появяване в древна Флавиана струва един милион и сто хиляди талера. Одобрявате ли тези разходи?

— Да — разсеяно отговори Вангел. — Самуел Асса е упълномощен да движи всичките ми дела.

— Разбирам, ваше превъзходителство. Как ще благоволите да теглите кредитите си? За банката е от значение да знае кога трябва да подготви злато в наличност?

Озадачен, Вангел погледна Асса. Не беше разбрал нищо от въпроса. Банковите операции му бяха чужди като санскритското писмо. Адвокатът му помогна.

— Аз мисля, господин барон — покланяйки се угоднически, започна евреинът, — че два пъти в годината по един милион талера напълно ще задоволят нуждите на моя високопоставен клиент.

Новоизпеченият барон се намръщи.

— Това са страшни пари, ваше превъзходителство! Позволявам си да ви напомня, че от петнадесет години банката не е получила някакви постъпления от Яш!

— Моята фамилия е богата! — високомерно, влагащ в гласа си всичкото презрение, на което беше способен, отсече Вангел.

— Самата истина, ваше превъзходителство — вежливо продължи барон Бернщайн. — Князете Авалови са сред най-почетните клиенти на нашата банка, но ако ми позволите, искам да ви припомня, че няма неизчерпаемо богатство. В историята на банка „Братя Бернщайн“ са записани стотици злополучни фалити на фамилии и древни родове, познати надлъж и шир по нашата благословена Европа.

— Какво искате да кажете? — едва въздържащ гнева си, попита Вангел.

Баронът се поклони отново.

— Бих препоръчал на господин княз Авалов да харчи разумно парите си. Мнението на банката е, че е най-добре да включи златото си в изгодни сделки или поне с помощта на адвоката си да започне да оперира под лихва.

„Лихва“? Вангел почувства пориви на повръщане. „Какво си въобразява този пършив жид?“ — крещеше вътрешното му високомерие. „Че аз, княз Авалов, ще падна дотам да разорявам дребни бакали и амбулантни търговци?“

— Аз решавам как да оперирам с парите си, господин Бернщайн — остро, гледайки през него, изсъска Вангел и излезе от къщата.

Виена? Сравнена с Лондон, Севиля, Париж или Венеция бившата Юлиобона, Флавиана и бог знае как още наричана, тя беше едно жалко село, но Вангел сравняваше столицата на Свещената империя с Яш и тя му се виждаше полис — гигант, ограден с валове, крепостни стени, препасани с ровове, пълни с помийна вода и жаби, с десетки бастиони, годни да отблъснат всяка войска, включително отоманската, неведнъж чупила алчните си зъби в укрепленията й. Ползвайки майората си, Вангел изгнаника се превръщаше от само себе си в богат източен принц, а това значеше, че вратите на аристократите трябва да бъдат широко отворени за него. „Дай боже! А ако погледнат на мен като на дребен велможа от сечта, на жалко хусарче, предлагащо дисрепутационното си присъствие на най-високомерната католическа империя след испанската?“

Вангел възседна Юрикан и ходом излезе от каменния двор. „Няма да се обаждам никому. Ще почакам моето отсядане Във Виена да се разчуе!“ Като бивш лицеист той добре знаеше как вървят мълвите из града и как всяка високопоставена особа, без значение на вяра и народност, влиза в устите на десетки обеднели царедворци, въртящи се около двора на Хабсбургите.

Юрикан спря, изправи се на задни крака и се опита да го награби на кушия. Вангел задържа жребеца и се огледа. Отдолу, покрай лявата фасада на катедралата „Свети Стефан“, се носеше шествие, предвождано от знамето с полумесеца. Отпред, на бял кон, с чалма на главата се клатеше строен, млад паша, зад него пешком крачеше свитата му, ескортирана от алената гвардия, както наричаха преторианците заради цвета на конете им. Вангел не повярва на очите си.