Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

Масонски ложи съществуваха в Лондон, в Париж, в Италианските кралства, в германските княжества и те отдавна бяха хвърлили невидими мостове помежду си, имаха единно върховно ръководство Велик маг и бяха започнали активно да се противопоставят на еврейското лоби.

Навремето Вангел Аваля дон де мар, великият пират на Леванта, беше доверил на евреите целия си капитал, няколко десетилетия по-късно неговият внук княз Вангел Авалов фон Скендера не опита ножа си във врата на виенското банкерство само защото беше зает с друг не по-малко страшен враг — исляма.

Церемониалът по посвещение в тайнството беше дълъг, сложен, но вълнуващ и в съзнанието на младия княз се превърна в най-същественото събитие в живота му. Поръчители на Вангел бяха така наречените „вълци на тройния кръст“, степен, която се постигаше по-трудно от маршалски жезъл в армията на Фердинанд. Зад него застанаха старите лицеисти Бесния Лео, граф фон Бюнинг, принцът на Линц и Баунщад Хайнц, барон Фердинанд Ото, Граф Грюненберг и наскоро отзованият посланик в Лондон херцогът на Залцбург Адриан Орлаински, един от най-добрите ездачи, фехтовачи и стрелци, които заедно с руския княз Иван Галицин и негова милост си оспорваха четири години войнското първенство в лицея.

Подземието на ложата беше усойно, влажно, кожената превръзка мачкаше и носа, и ушите му, но през процепите проникваше светлината на факлите, миришеше на тамян, на парфюмите на масоните, застанали в две редици покрай стените. Бесният Лео му беше обяснил част от ритуала, останалото предстоеше да изпита на гърба си. Тежка, би казал дори и желязна ръка тежеше на лявото му рамо, а когато пръстите й се забиха във вратните му мускули, Вангел разбра, че е пред Великия маг, наречен още Вълкът на луната. Ръката го натисна. Нямаше съмнение, че трябва да падне на колене, но Лео беше забравил да му каже как, на две като роб или на едно като рицар, очакващ посвещение. Вангел прибегна до втория способ, ръката разхлаби хватката си и той разбра, че е избрал верния ход.

— Кажете всичките си имена и титли! — заповяда сухо хрипкав старчески глас.

— Княз Вангел Авалов, син на княз Константин, внук на княз Вангел — носител на железния кръст „Свети Джеймс“, поднесен му чрез адмиралите на кралица Елизабет II Тюдор.

— Това значи ли, че след княз Вангел следите на рода ви се губят?

— Да, ваше благородие. Нито баща ми, нито братята му знаеха кой е баща на покойния основател на молдовския ни дом. Със сигурност се знае, че е бил моряк и че е взел участие в битката при Лепанто.

— Знае се още нещо, княз — гласът ставаше все по-глух, тишината все по-плътна, нарушаваше я единствено пращенето на горящата смола на факлите. — Бил е пират, княз. Наричали са го Белия дявол, макар той самият да е предпочитал по-престижното звание дон де мар.

Вангел почувства с кожата си, че от отговора му зависи много повече от постъпването му в ложата на вълците. Лъжата, дори благородната, щеше да го превърне от княз в парвеню и още от следващия ден Виена щеше да се превърне в най-негостоприемният град за него.

— Прав сте, ваше благородие — мъчейки се да внесе горди нотки в гласа си, започна отговорът си той. — Не мога да твърдя, че знам всичко за покойния си дядо, но в Отомания са го наричали Белия дявол, а везирите Кюпрюлю са оценили главата му като пират. Приписват му кланетата в Янина, родния край на жена му — София — Вангел млъкна, но интонацията му подсказваше, че трябва да продължи. — И още нещо трябва да чуете от моята уста, ваше благородие. Белия дявол е воювал срещу крал Филип Испански Хабсбург, прадядото на Негово Величество императора.

— Защо, княз? — попита Вълкът на луната. — Имате ли задоволително обяснение.

— Аз не, ваше благородие. Познавам жалка част от света, макар че бях турски пленник и насилствено обучаван в еничарските корпуси, обаче ако ваше благородие Вълкът на луната и неговите братя вълците от третия кръст желаят да чуят, бих могъл да преразкажа завещанието на… княз Авалов?

Настана дълго, тягостно мълчание, после отново се обади хриптящият глас на Вълка.

— Братята решиха да чуят завещанието на княз Авалов, младежо. Слушаме ви!

Вангел пое дълбоко въздух, обърса с длан потта, която шуртеше и по брадата му, и по жилавото му, общо взето сухо тяло.

— Ще говоря по памет, ваше благородие и ще се спра на генералните мотиви. Белият дявол е бил пират, морски разбойник, убиец с оценена глава само защото е бил християнин, враг на Османовия род и на войнстващата, баща ми я нарича човеконенавистната ислямска религия. От Дунав до Егея и от Понт до Адрианово море живеят християни. Никой не знае колко, но някога това е била Велика Византия, империя на просветата и кръста. В очите на католическия свят нашите народи са еретици, инквизицията произнесе анатемата си над източно прославното крило на Светата църква, но все пак християни, спазващи божиите заповеди, проповядващи смирение, покаяние и всеопрощение. Те бяха създали империята си, за да приобщят варварите към светото учение на Исус Спасителя и да спрат ислямските пълчища, които и до днес грабят, палят, изнасилват и колят поданиците на негово величество император Фердинанд, Бог да благослови дните му! — Вангел млъкна задъхан. Имаше чувството, че е казал всичко или поне най-главното. Главата му се цепеше по шевовете, в устата му нямаше капка слюнка, потта продължаваше да шурти по гърба му. Отново освен пукота на факлите не се чуваше нищо, дори дишането на масоните бе така стаено, че ако някой му кажеше, че е сам срещу Вълка на луната, не би се учудил ни най-малко. Тогава чу гласа му.