Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

Константин скочи:

— Брътвежи на луд! Клането ви над беззащитните цигани е гнусно престъпление!

— Трябва да вселим ужас у ислямитите!

— Колейки жени и деца?

— Когато Кенан паша ме взе в плен, турците изклаха цялото население между Прут и Сирет. Включително Филип Ткон Македонец, който едва се крепеше на седлото от старост и беше облечен в неприкосновеното расо на монаха.

„Губя си времето! — помисли Константин с нарастващо отчаяние. — Той е фанатик! Одринското кале направи от едно дете демон!“

— Добре — примирително каза той. — Да приемем, че сте извършили наказателна акция. Защо поне не прикрихте следите си. Ако не бяха младите Власи, днес клането щеше да бъде известно в Буджак и князът щеше да е издал заповед за арестуването ви.

— Ние няма да се крием, татко. Ако князът вдигне ръка срещу нас, защищавайки ислямитите и техните палачи, ние ще му отрежем главата! Ще го пречукаме като плъх!

Константин се прекръсти.

— Бог да ви пази, момчета. Вие наистина имате нужда от лечение.

На следващото лято Вангел се влюби В Аурела. Край нямаха грижите с това момче… Последва дуелът с Йоан Лупус и десетгодишно заточение. Мъка, неизвестност, страх… И ето, за проклятие наказанието му изтече в годината, когато смъртният му враг Йоан седна на престола в Яш…

„Страх ме е от смъртта! Призлява ми от кръв! Ненавиждам агонията на жертвата“ — мислеше княз Вангел Авалов, пиейки кафето на патиото в Скендера. Валеше дъжд, Зоя и София спяха, имението тънеше в следобедна дрямка. „Обичам шума на дърветата, крясъка на сойката, лекия, детски сън на сестра ми… Защо ме направи убиец, Бели дяволе? Аз ли, синът на курвата, трябва да меря ръст с тебе, след като баща ми, първородният ти син, е баба, а братята му загинаха като овни, стараейки се да се изравнят с пиратската ти неповторимост!“

Нито София, нито майка й спяха. Вангел знаеше това толкова точно, колкото добре си знаеше името. Те бяха затихнали, очаквайки срещата на двамата князе след повече от десет години.

Десет години? Половин човешки живот, по дяволите! Весел, разюздан, кървав. Аурела бързо се изличи в съзнанието му. Понякога затваряше очи и се мъчеше да изрови лицето й от паметта си. Понякога успяваше, понякога не, но никога нито за миг не забрави Йоан Лупус и неговия лакей с графските вензели на гербовете. Когато бягаше от Яш, любовта към Аурела и поруганата чест го измъчваха повече от омразата към тримата му бивши приятели, към съзаклятниците от Лигата на Светия кръст. Виена бързо излекува душата му. В този Вавилон се продаваха хиляди жени, красиви, весели, достъпни. Княз Вангел Авалов беше богат. Едва тук, във Виена, той си даде сметка колко е могъща фамилията му и каква легенда е старият пират, дръзнал да води лична война с испанския Хабсбургски дом. Аарон Асса, старият адвокат на Авалови, се беше оттеглил от кантората, но синът му Самуел беше изучил достатъчно занаята на баща си, за да му отнеме всички грижи в столицата на Свещената империя. Младият евреин нае двуетажна къща, намери модна, лакирана каляска със сребърни обковки, изля герба на Авалови на вратите й, нае слуги, купи силни унгарски коне и всичко това беше извършено, докато Вангел, грохнал от лудешката езда, сънуваше кошмарите си. Сънят му беше един и същ вече единадесета година. Целият Яш е събран на градския хиподром, за да наблюдава втория дуел между князете Йоан Лупус и Вангел Авалов. В една от ложите е Аурела, вече съпруга на Мико Сергиу. Долу, на пистата го чака Йоан, зад него графовете Сергиу и Трифон, секундантите му. Яхнал Юрикан, Вангел влиза ходом през вратата за простолюдието. Персианът се вие под него, в канията на седлото е забита позлатената сабя на Филип Авалов, на гърдите му грее орденът „Свети Джеймс“, поднесен на пирата по заповед на английската кралица Елизабет Втора. И… Дуелът. Вангел не убиваше Йоан. Смъртта е избавление за подлеца. Едно след друго той прерязваше сухожилията на ръцете и краката му и превръщаше човека, който отне и любовта му, и честта му, в жив труп.

Рядко успяваше да стигне в съня си до триумфалния му край. Много по-често се събуждаше, преди да кръстоса саби с Йоан, но довършваше ли кошмарната си мечта, Вангел скачаше върху Юрикан, хвърляше студен, празен поглед на публиката, очите му се плъзваха по Аурела, без да се задържат на лицето й, отпускаше поводите на жребеца и с манежен галоп напускаше хиподрома. И това се повтаряше поне веднъж в месеца, вече повече от десет години…