Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

— Ставай, княз! Веднага! — изкрещя Константин. — След десет минути те чакам в трапезарията!

Повече от половин час мина, преди Вангел да се появи в манияшкия си китайски халат с щамповани лъвски глави, но поне беше измит и вчесан. Лицето му беше остро, дори зло, сините очи, които понякога ставаха теменужени като на Алика, сега бяха сиви, та оловни, нагли като на чичо му Филип, опасни като на Марс, копелето на Мана слугинята.

— Какво искаш? — сухо попита той. — И моля те не ме третирай като София!

— Седни, Вангели — гласът му звучеше уморено от път, безсъние и нервно напрежение, краката му трепереха от страх пред бъдещето, от ужаса на неизвестността, от обич към сина си очите му бяха пълни с горещи, кървави сълзи. — Седни, момчето ми, искам да поговорим като мъже… Като баща и син, за бога!

Вангел седна, без да промени нито гримасата си, нито настроението си.

— Пиеш, сине.

— Пия понякога. Снощи бях пиян като хонвед.

— Защо, Вангели? Съсипваш здравето си, момче. В нашия род никога не е имало отчаяни пияници.

— Не бой се, княз — без да мигне, отговори той. — Аз имам висша цел. Хора като мен не стават роби на виното.

Князът не очакваше да чуе толкова претенциозен отговор и дълго не можа да му противодейства.

— И каква е тази цел, ако е удобно да попитам?

Вангел изпи жадно чаша мляко, наля втора, преполови я.

— Война с Отомания, княз! — трескаво, фанатично каза той. — Смъртна война с исляма. Те я наричат джихат и обещават на всеки загинал в Свещената война с християнството благата на мохамедовия рай.

— Но вие избихте цигани…

— Циганите са палачите на исляма. В Одринския джамат бесеха, палеха насмолена перушина, биеха… За жалки грошове и за удоволствие, княз. — Вангел допи млякото, погледът му като че ли почваше да се избистря. — Някой ден Йоан ще седне на престола. Кронпринцът на Трансилвания е един випуск преди нас в лицея, знаеш го внукът на Габор Бетлем, във Влашко управляват потомците на княз Влад Дракула, вълнения има в Далмация, в Атина, на Крит… Ще се вдигнем от всички страни и ще избием ислямитите като кучета. Ние, народите на Велика Византия. Стъпим ли веднъж в Малазия, ще изтласкаме всички османци, не само тях, всички мюсюлмани сирийци, сунитите от Двуречието… Ще ги съберем насилствено на Арабския полуостров, ще ги обсадим с войските на кръста и ще ги изчакаме да изпукат от вътрешни междуособици. Белият човек не бива да понася насилието на ятагана! Ние, хусарите, в никакъв случай, на никаква цена няма да го търпим!

— Вие сте луди, момчета. Имате ли представа за могъществото на Османската империя?

— Винаги се намира по един луд, княз, и слава богу, иначе Египет, Елада, Рим до ден-днешен щяха да ни продават в робство.

Константин чу завръщането на Наум Белиот. Наемникът вдигаше извънреден шум, за да съобщи, че е тук, и да не попречи на разговора на князете.

— Говориш като лунатик, сине! — припряно, отчаяно каза баща му. — Отомания уби дядо ти, великият пират, момче, Вангел Авалия дон де мар. Моите братя Филип и Марс, наемните воини, които честно служеха на нашия дом. Нашият изход е златото, момчето ми.

— Твоят изход — Вангел изглеждаше по-високомерен от покойния пират и по̀ фанатик от Марс копелето. Константин се чувстваше абсолютно безпомощен пред този тип мозъци. Интуицията му подсказваше, че езикът, на който говори с тях, остава неразбираем, че аргументите му са жалки, че средствата му за убеждение се схващат в най-добрия случай като детски брътвеж, че в лицето на най-близките си хора той изглежда и страхлив, и глупав. Константин знаеше, че баща му пиратът го смяташе за тромав, бавен, за една сантиментална креатура на богатството си; брат му Филип, който умря от любов, не се посвени да разстреля от упор фамилната му чест, брат му Марс, копелето на Белия дявол, единствения мъж, който Константин беше обичал искрено и без резерви, почиташе в него сина на княз Авалов, но заедно с това, без да го съзнава, презираше безволевия, мек благородник в него, наследил единствено титлата от великия си баща.

Княз Константин Авалов вдигна очи.

— Чел ли си завещанието на дядо си? — Вангел кимна. — Ти не си първият, който се готви да срине Отомания. Белия дявол води безсмислената си война тридесет години. Освен злато не спечели друго, а то ползва теб, мен, но не и народа му. И той мечтаеше да създаде християнска империя върху руините на Отомания.

— Аз не мечтая — гласът на Вангел издрънча в прозорците. — Аз се готвя да действам, княз!