Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

В къщата нямаше и следа от кървавата вакханалия на младите скотове. Някой беше минал след тях, беше измил пода, подредил оскъдните мебели, погребал труповете и Константин знаеше кой е той.

На разсъмване князът остави кобилата на коневръза на Влаха и почука на вратата.

— Тук съм, княз — Лазар се появи пред конюшнята си с ботуши и брич, прехвърлил през рамо риза от дебело, ленено платно.

— Добро утро. Влах. Много рано ставаш.

— Не съм лягал — мрачно каза икономът.

— Какво направи с труповете? — внезапно изстреля въпроса си князът.

Лазар мълча дълго, ровейки с ботуша земята пред дома.

— Вързах им по един камък и ги удавих в морето. Долу, на юг, край Исмаил… в дълбокото.

— Сам?

Влаха кимна.

— Видя ли те някой?

Икономът поклати глава отрицателно. За миг Константин почувства вътрешно ликуване, но само за миг, после безпокойството и гризящото съмнение го обзеха отново.

— Няколко мъже и една жена са останали живи. В този момент Двореца изготвя заповедите за арестуването на младите… благородници.

Лазар отново поклати глава.

— Едва ли.

— Какво искаш да кажеш?

— Брат ми ще ги причака пред Яш. Замина…

— Кога? — некриещ изненадата си, възкликна князът.

— След клането. Всеки момент трябва да се върне.

„Малко говори това момче! — ядосано помисли Константин. — Всяка дума ли ще трябва да му изтръгвам!“

— И като ги пресрещне, какво ще направи? — с надежда да чуе именно последвалия отговор, попита той.

— Ще ги затрие, какво друго? — все така мрачно, а може би уморено отговаряше икономът.

Константин се прекръсти. „Докъде ме докара, сине! Да моля бога за смъртта на няколко нещастника!“

— Кога го чакаш?

— Свърши ли си работата, ще се върне.

— Щом го няма още… Може би не е успял?

— Не — сухо отговори Лазар. — Щом е казал „Ще ги затрия!“, значи циганите са мъртви. По-мъртви от това не могат да бъдат!

Князът много би искал да споделя увереността му, но страхът и съмненията бяха по-силни от него. Главите на тези цигани беше цената, която трябваше да заплати срещу безопасността на сина си. И той беше готов да плаща, макар да знаеше, да чувстваше с цялото си същество, че ще му се наложи да остане сам срещу Бог и съвестта си… но после, утре, вдругиден… В момента нямаше нищо по-важно от смъртта на тези цигани.

Константин прекоси двора и се отпусна на масата под лозницата.

— Умирам от глад — уморено каза той. — Ще ме нахраниш ли?

Иван Влаха се зададе в облак прах. Голяма суша беше сковала Буджак, голям глад щеше да тегли населението тази зима… А какъв мор щеше да мине по говедата.

— Къде са циганите, Иване? — луд от безпокойство изкрещя князът.

— В пясъка край Прут — беше кроткият отговор на личния му емисар.

Три седмици по-късно Константин се разхождаше нервно в хола на виенския дом на сина си и го чакаше да се събуди. Вангел беше наел голяма мрачна къща на Кертнерплац, затрупана с мебели, постлана със залинели прашни килими. От стените гледаха десетина мъже с бонета, с дълги редки бради и коси, сплетени на тънки плитки, падащи до раменете. Нямаше съмнение, някога тази къща е била притежание на богати евреи. Константин бродеше от стая в стая с усилващо се напрежение. Наум отиде да търси нови сбруи за персианите. Намери претекст да не присъства на тежкия разговор, който Константин се готвеше да води със сина си. Князът пристигна във Виена вчера на обяд, но Вангел се върна след полунощ толкова пиян, че се наложи да го съблекат и да го положат в леглото.

— Пие ли много, Науме? — попита Константин, когато се върнаха в хола.

— Утре той сам ще ви отговори, княз — каза старият воин и се прибра в стаята, която Вангел му бе отредил в еврейския си дом.

Наближаваше обяд. Белиот скоро щеше да се върне от сарашкия пазар, а младият скот все още спеше.

— Княз Вангел Авалов — извика баща му. — Събуди се веднага!

Вангел се размърда, обърна се по корем и в просъница промърмори.

— Остави ме да спя, Науме, че ако стана, ще те вземат дяволите!

— Ако не станеш веднага, теб ще те вземат дяволите! — вън от себе си изкрещя князът.

Няколко секунди по-късно Вангел седна в леглото.

— Татко? — със заекване, примигване и гримаси на неприятна изненада попита синът му. — Откога си тук?

— От вчера — насилвайки строгите нотки в гласа си, отговори Константин.

— От вчера? Господи… На мен ми беше лошо… Много лошо… Да, сега си спомних всичко… — Вангел направи опит да пусне краката си на пода, но тялото му не се подчиняваше и падна по гръб в леглото.