Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

След два века война Виена посрещаше посланик на Високата порта. Мостът над Дунав, който свързваше двореца с града, беше украсен със знамената на двете империи, а портата на дома на „Петте трона“ беше отворена широко, паважът постлан с килими, и цялата камарила на Шьонбрун, шарена като дъга след буря, беше накацала по мраморните стъпала, за да посрещне дипломатически агент на вековния си враг.

Вангел се задави от ярост. Едва започнал двадесет и първата си година, той беше започнал да губи нервите си. А те щяха да му трябват, по дяволите! Особено в разюзданата Виена.

В следващите десетина дни никой не го потърси. Няколко денонощия не излезе от дома си. Ходеше от стая в стая, пиеше унгарско вино, ругаеше слугите. В неделя сутринта се обръсна и тръгна на литургията в „Свети Стефан“, но когато наближи катедралата, заповяда на кочияша да върне каретата. На другия ден, блед като хлебар, с отсечени ръце и меки колене тръгна да скита из пазара. Нямаше нужда от нищо, Самуел Асса се беше погрижил за всички подробности на бита му, но вече не издържаше в мрачните, претрупани с мебели стаи ма евреите. Виена имаше три основни пазара и трите разположени край реката. На единия, интезапния, продаваха животни, на втория — хранителни стоки. Вангел отиде на третия. Тук търгуваха с всичко: отрова, билки за любов и омраза, оръжия, картини, книги, всякакви антики от всички краища на света, свети мощи, продукти на алхимията, парфюми от Арабия, Италия и Малта, пособия за наблюдения на звездите. Тук гъмжеше от гадатели, магьосници и всякакви други по-големи или по-малки мошеници, въпреки че според конкордата на Папата с Хабсбургите цялата тази измет принадлежеше на Инквизицията, която беше длъжна да предава на огън всякаква ерес, магьосничество или други проявления на Сатаната.

— Княз? — гръмна гърлен баритон. — Княз Вангел Авалов?

После една тежка длан се стовари на рамото му. Беше Леополд Турн фон Курцланд или Бесния Лео, както го наричаха в лицея.

— Какъв дявол те довя в старата развратна Виена? — хилейки се с редките си, хищни зъби, попита принцът. — И защо, по дяволите, не потърси стария си приятел? — Лео се надвеси над ухото му. — Трябват ми хиляда талера. Ще ти ги върна, когато мога.

— Имаш ги — разсеяно отговори Вангел. — Как живеете в този котел?

— Тръгвай, княз! Ще те заведа да видиш всички дипломирани отрепки на великия хусарски лицей!

Таверната се наричаше „При Ото мечтателя“ и беше най-мръсното и кърваво свърталище в цяла Виена. Помещаваше се в бивша казарма, оградена с каменен зид, с плац, където вечер дрънчаха сабите на пияни дуелисти. Запустялата конюшня беше превърната във винарска изба, в кухнята на полка двама сърби с вид на левантийски пирати режеха пастърма, сухи унгарски салами и пържеха риба за гостите на Ото в централната сграда, където някога се беше помещавал щабът на Негово Императорско Величество Рудолф Втори гвардейски конен полк, сега бяха наредени дъбови маси, достатъчно масивни, за да издържат буйното веселие, а и гнева на хусарите; постройките, служили за спални на гвардейците, Хелга, незаконната съжителка на Ото, беше превърнала в бардак. Срещу четвърт талер всеки пиян хусар можеше да отпусне нервите си с някоя от курвите на дебелата кръчмарка, стига да не прехвърли лимита от половин час и да не причинява болка на „мръсните лалета“, както в приливи на дебелашки хумор ги наричаше Бесния.

Когато прекрачи прага на таверната, Вангел присви очи — сумракът му пречеше да различи лицата на посетителите, миризмата на евтино вино и мръсни тела сгърчи стомаха му, шумът — истеричен, див, плебейски — го отстъпи крачка назад, готов да се обърне и панически да побегне през белокаменния плац.

— Спокойно — Леополд сложи длан на рамото му. — Сега ще видиш каква сензация ще предизвикаш! — Бесния изсвири с пръсти. — Господа, между нас е принц Вангел Авалов фон Скендера!

За миг таверната замря, после избухна рев и десетки тела, като през мъгла тръгнаха към него. Озова се в прегръдките на Херберт фон Мюнинг, стисна ръцете на граф Хайнц цу Баунщад, на Фердинанд-Ото барон фон Грюненберг и на много други лицеисти. Насила го замъкнаха на масата, връчиха му стакан вино, принудиха го да го пресуши до дъно. Вангел изпи разредената помия, избърса с длан устата си и се провикна:

— Господа офицери, днес таверната работи за моя сметка!

Две седмици по-късно княз Вангел Авалов, наричан фон Скендера, постъпи в тайната организация на виенските масони. В годината, когато светът полудя по „Градът на слънцето“ на Джовани Доменико Кампанела, когато половината от човечеството беше поразено от хуманизма на автора на „философия, основана на усещанията“, богатите аристократи на Свещената източна империя организираха държава в държавата. Абсолютизмът на Хабсбургите, циничният терор на кронпринца и преторианската гвардия, засилващото се могъщество на еврейското банкерство принудиха рицарите да потърсят ефикасни средства за защита. Виена тънеше в разврат, в корупция, цените растяха, талерът се обезценяваше. Всеки ден се обявяваха фалити, древни родове ипотекираха или обявяваха за продан фамилните си дворци. Всичко, което някога създаваше историята и гордостта на Империята, сега минаваше в ръцете на евреите. Чрез подставени лица единадесетте юдейски банки внасяха по-качествения и по-евтин манчестерски плат, желязо от ханзейските градове, стъкло и кристал от Толедо и Севиля, порцелан от Франция, месо и зърно от Дунавските княжества. Подбиваха цените на пазара и един след друг разоряваха дребните, а и по-едри търговци в столицата, в Бохемия, в Маджарско. От европейското финансово могъщество беше писнал цял свят. Картините на великия чревоугодник Рубенс „Венера и Адонис“, „Лов на лъвове“, „Прометей“ и още някои от най-известните му платна попаднаха в юдейски ръце. Тосканските грифони, вековните владетели на Флоренция, аристократите и банкерите Медичи бяха поискали от Папата нова анатема на юдейското племе. Гласове за анатема и конфискация се чуваха от Париж, Генуа, Парма. Дори Отомания, империя, непознаваща нито законодателството на християнския свят, нито ценяща хуманистичните идеи на Кампанела малко по малко започна да се чувства зависима от юдейското злато. Единствен Лудвик XIV Бурбон не се стряскаше от еврейската инвазия и пълнеше затворите с евреи и по най-малък сигнал на безбройните си доносчици. Тридесетгодишната война, която опълчи Империята, Германските княжества и Ватикана срещу Дания, Швеция, Англия, франция, Холандия и Русия беше златен период за еврейското лоби. Банка „Братя Бернщайн“ не се свенеше да продава коне на Хабсбургите, закупени от Русия, и на Русия оръдията на „Хаменегер“, които корумпирани военни охотно обявяваха за негодни и бракуваха с фалшиви протоколи. И това беше само една част от дейността на банката. Агенти на многобройните й филиали продаваха лично на император Фердинанд III Хабсбург военни карти на датски и шведски фортификации, дислокационни данни за войската на херцог Бъкингам, преувеличаваха силно или намаляваха до комична незначителност казашките кавалерийски корпуси, готвещи се да нахлуят в Полша с мълчаливата благословия на Русия. Започваше онова време, което масоните наричаха „Залезът на кучето, изгревът на вълка“.