Питър Строб - Гърло

Телефонът иззвъня и аз заглуших тази тирада с дистанционното.

Както и преди, вдигнах го, та звъненето му да не събуди Джон Рансъм и, както преди, наложи се да се представя като стар приятел от друго място, преди обаждащият се да се представи също. Но този път ми се стори, че знам името му в момента, в който един колеблив глас попита:

— Господин Рансъм? Може ли да говоря с господин Рансъм?

Веднага в ума ми изникна едно име, което бях чул по телефонния секретар.

Отговорих, че Джон спи и обясних защо непознат вдига слушалката.

— О, добре — каза той. — Ще останете ли с тях известно време? Приятел на Рансъмови ли сте?

Обясних и това.

Дълга пауза.

— Ами бихте ли ми отговорили на един въпрос? Знаете ли какво се случи с госпожа Рансъм и всичко останало, а аз не бих искал да безпокоя господин Рансъм. Той никога… не знам дали…

Изчаках го да започне отново.

— Брайън Дориан ли се казвате?

Той ахна.

— Знаете за мене?

— Разпознах стила ви — казах. — Вие сте оставили съобщение за Джон тази сутрин.

— Аха! — той направи опит да се засмее, сякаш ме е хванал, че се опитвам да го забавлявам. — Та какво става с Ейприл, с госпожа Рансъм? Много се надявам, че се оправя.

— Бихте ли ми казали каква е връзката ви с Рансъмови?

— Моята връзка?

— Работите ли в „Барнет“?

Още едно неловко изсмиване.

— Какво, нещо не е наред ли?

— Тъй като представлявам семейството — казах, — бих искал да знам с кого говоря.

— Ами добре. Художник съм и госпожа Рансъм дойде в ателието ми, когато видя мои работи, и тя хареса това, което видя, та ми поръча две картини за спалнята им.

— Голите тела — казах.

— Видяхте ли ги? Госпожа Рансъм много ги хареса и това много ме поласка, навярно сте видели останалата част от колекцията, все големи неща, нали, и беше нещо като да си имаш меценат, е, меценат, който е приятел…

Гласът му секна. През едно от прозорчетата до предната врата виждах как репортерите подмятат смачкани опаковки от сладкишчета към живия плет. Пет-шест старци бяха заели места по стъпалата и на тротоара от другата страна на улицата, за да се наситят на представлението.

— Ами вижте — казах. — Боя се, че новините не са добри.

— О боже — каза Дориан.

— Госпожа Рансъм почина тази сутрин.

— О боже. Дойде ли въобще в съзнание?

— Не. Брайън, госпожа Рансъм не е умряла от раните си. Уолтър Драгонет е успял да разбере къде точно в „Шейди Маунт“ е тя и че състоянието й се подобрява, така че той преодолял охраната тази сутрин и я убил.

— В деня на арестуването си?

Съгласих се, че изглежда невероятно.

— Но… но що за свят е това? Какво е това? Знаел ли е той нещо за нея?

— Почти нищо — казах.

— Защото тя беше, това беше най-изумителната жена, искам да кажа у нея имаше толкова много, тя беше толкова добра и щедра и пълна със съчувствие… — известно време го слушах как диша тежко. — Ей сега ще ви оставя на спокойствие. Просто не съм и помислял…

— Разбира се, не — казах.

— Просто не мога.

Репортерите се събираха за нова обсада на вратата, но аз нямах сили да затворя телефона, докато Брайън Дориан се бореше с мъката си, затова надничах през прозорчето, продължавайки да слушам приглушените му пъшкания и стенания.

Когато овладя гласа си, той каза:

— Сигурно ви се вижда много странно, че така ми подейства, но вие не сте познавали Ейприл Рансъм.

— Защо не ми разкажете някой път за нея? — попитах. — Мога да дойда в ателието ви и да си поговорим.

— Това и на мене сигурно ще ми помогне — каза той и ми даде телефона и адреса си на улица „Варни“ — в оная тъжна част на града, някога украинско поселище, която обикаляше стадиона.

Проверих какво става с репортерите, които се бяха настанили да се насладят на своето трето или четвърто ядене за деня под одобрителните погледи на растящата тълпа от съседи. Отвреме-навреме някой обитател на „Илай Плейс“ закретваше през боклука да заговори Джефри Боу и колегите му. Видях как една прегърбена старица с претрупан сребърен поднос слезе от стълбите на къщата си от отсрещната страна на улицата, изкачи се по моравата на Рансъм и предложи кафе на отдъхващите си мъже.

От позицията си до вратата виждах Джимбо, който преповтори всичко стъпка по стъпка, припомняйки на зрителите степента и природата на престъпленията на Драгонет, общественото възмущение, уверенията на кмета Уотърфорд, че всичко ще бъде направено, както е било и досега, за да се осигури безопасността на гражданите. В някакъв момент, който не отбелязах съвсем точно, тъй като не изпусках от поглед Боу и компанията му, убийството на Ейприл Рансъм стана публично достояние — така че Джон изпусна появата на екрана на фотографията от „Леджър“, но без него, където жена му бе гушнала грамадния трофей. Знам приблизително кога се случи това, около четири часа, защото тогава сборището от другата страна на улицата се удвои.