Питър Строб - Гърло

— Брайън? Зарежи го. Нека научи от новините.

Той изви ръката си за довиждане и се изклатушка от кухнята. Заслушах се в глухите му стъпки нагоре по стълбите. Вратата на спалнята му се отвори и затвори. Когато свърших с яденето, поставих чинията си в миялната и върнах продуктите обратно в хладилника.

В тихата къща ясно се чуваше съскането на въздуха от процепите на климатичната инсталация. Сега, когато се бях съгласил да правя компания на Джон Рансъм, не се чувствах съвсем сигурен какво смятам да правя в Милхейвън. Отидох във всекидневната и седнах на канапето.

За сега нямаше нищо за правене. Погледнах часовника си и открих с нещо повече от изненада, почти с изумление, че откакто се бях измъкнал от самолета и бях видял неузнаваемия Джон Рансъм да ме чака на изхода, бяха изминали точно двайсет и четири часа.

Едно трио от новинари от „Леджър“ пристигна около три следобяд. Казах им, че Джон спи, представих се като приятел на семейството и ми бе отговорено, че ще са щастливи да изчакат, докато Джон се събуди. След около час на вратата отново се позвъни и се появи подобна делегация от Чикаго. Проведохме горе-долу същия разговор. В пет на вратата се позвъни, докато аз говорех в антрето по телефона. Натоварени със многоцветни пликчета със снаксове, бележници, писалки и касетофони, на стълбите и около стълбите стояха същите петима. Отказах да събудя Джон, но ми се наложи да размахам телефона в лицето на най-настойчивия репортер, Джефри Боу от „Леджър“.

— Добре де, не бихте ли могли вие да ни помогнете — попита той.

Въпреки името си, което предполага здравеняк на средна възраст, сако от вълнен плат и пепитена жилетка, този Боу беше кльощав младеж на двайсетина години, с увиснали джинси и омачкана памучно-ленена риза. Занемарена черна коса падна над дебелите му очила, когато той се наведе да включи касетофона си.

— Бихте ли могли да ни дадете някаква информация за това как господин Рансъм посрещна новината за смъртта на жена си? Има ли той представа за това как Драгонет е срещнал за пръв път жена му?

Затворих вратата в лицето му и се върнах към Дик Мюлър, колегата на Ейприл от „Барнет и компания“, който каза:

— Господи, какво беше това? — той имаше почти комично съвършен милхейвънски изговор.

— Репортери.

— Те вече знаят, че, а-а, че…

— Знаят — казах. — И няма да им отнеме дълго време да разберат, че сте бил брокер на Драгонет, така че подгответе се.

— Да се подготвя?

— Ами те ще бъдат силно заинтригувани от вас.

— От мене ли?

— Ще искат да интервюират всеки, който някога е имал нещо общо с Драгонет.

Мюлър изстена.

— Така че измислете по какъв начин бихте могли да ги държите настрани от офиса си. Може би ще трябва да престанете да използвате предната си врата за седмица-две.

— Добре, добре, благодаря — каза той. После се поколеба. — Казвате, че сте стар приятел на Джон?

Повторих му информацията, която му бях дал преди Джефри Боу и останалите да ни прекъснат. През тесните прозорци от двете страни на вратата видях да се приближава още една кола и да паркира пред къщата. Двама мъже, единият с касетофон, другият с камера, се измъкнаха и тръгнаха към вратата, ухилвайки се към Боу и двамата му колеги.

— Как е Джон?

— Изпи две питиета и си легна. Той ще има много работа през следващите два дни, така че аз ще остана да му помагам.

Някой блъсна четири пъти по вратата с методичността на метроном.

— Това Джон ли е? — попита Мюлър. Изглеждаше загрижен, дори разтревожен.

— Не. Още един господин от пресата.

Мюлър се задави, представяйки си как цяла тълпа реве името му, докато блъска по вратата на офиса му.

— Ще ви се обадя в някой от следващите дни.

— Когато секретарката ми ви попита за какво се обаждате, кажете, че е във връзка с проекта за моста. Ще трябва да започна да се крия, но това ще ми напомни кой сте.

— Проекта за мост?

От вратата се чуха още ревове и блъскания.

— Ще ви обясня по-късно.

Затворих телефона, отворих вратата и започнах да крещя. Докато успея да обясня, че Джон спи в леглото си, бяха ми направили няколко снимки. Затворих вратата без съвсем да я затръшвам. През една цепнатина в прозореца наблюдавах как се оттеглят по моравата, дъвчат вкуснотиите си, палят цигари и намислят какво да предприемат. Фотографите направиха няколко безцелни снимки на къщата.

Една бърза проверка от долния етаж показа, че горе няма никакво движение, така че Джон или беше успял да проспи цялата тая врява, или я беше пренебрегнал. Взех си „Библиотеката на Наг Хамади“, включих телевизора и седнах на канапето. Обърнах на „Трактат за възкресението“, писмо до един ученик, който се казваше Регинос, и прочетох само няколко думи, преди да осъзная, че както всичко останало в Милхейвън, местният телевизионен канал се бе предал на Уолтър Драгонет.