Питър Строб - Гърло

— Ами погребението, службата, такива неща?

— О, да — каза той. — Болницата урежда погребалното бюро.

— Имате ли парцел на гробището и така нататък?

— Кой мисли за такива работи, когато жена му е на трийсет и пет години? — той отново отпи. — Предполагам, че ще искам да я кремират. Навярно и тя би пожелала това.

— Би ли искал да остана за още няколко дни? Аз нямам нищо против, стига да не мислиш, че се натрапвам или се превръщам в бреме.

— Моля те, остани. Имам нужда да си говоря с някого. Още не съм почувствал напълно това, което се случи.

— Ще се радвам да остана — казах. За известно време го гледах как разхожда лъжичката в зърнестата горчица. Най-накрая я извади и намаза горчица по странния си сандвич. Затвори го отгоре с парче хляб.

— Имаше ли нещо вярно в това, което каза за сливането на компанията й с друга брокерска къща? — попитах. — Звучеше толкова конкретно.

— Измислените истории трябва да са конкретни — той вдигна сандвича и го погледна, сякаш някой друг му го беше подал.

— Значи си съчинил всичко това? — хрумна ми, че навярно е съчинил историята непосредствено след постъпването на Ейприл в болницата.

— Е, мисля, че подухваха такива ветрове. Нещо се носеше тук и там като хвърчило от глухарче — той остави сандвича си и вдигна чашата. — Знаеш ли какво е най-лошото у хората, които правят това, което правеше Ейприл, хората с такава професия? Не говоря за Ейприл, разбира се, защото тя не беше такава, а за останалите. Те всички бяха въздух под налягане. Те дрънкат на сутрешните си заседания, после дрънкат по телефона, после дрънкат на клиентите по време на обяд, после дрънкат още малко по телефона — това е, това им е работата. Само приказки. Те обожават слуховете, господи, как обичат слуховете. И второто най-ужасно нещо у тези хора е, че те вярват на всичко, което всеки от тях казва! Така че ако не си чул най-новата от тези тъпи, безсмислени клюки и козни, които те преповтарят по цял ден, ако не знаеш това, което всички шептят по телефоните си денем и нощем, то ти за нищо не ставаш, момче, ти си за изхвърляне. Казват, че хората от академичните професии не били светски; най-вече тези лайнари, тези артисти, дето вършеха работата, която вършеше Ейприл, те ни презират, понеже се предполага, че не сме от мира сега. Е, поне имаме истински теми, животът ни има поне някакво интелектуално и етично съдържание, а не е само тоя голям въздушен мехур от полуистини, и слухове, и пари.

Той се беше запъхтял и лицето му беше станало на розови петна. Изсуши остатъка от питието си и веднага си направи ново. Познавах „Столичная кристал“. За по-малко от десет минути Джон беше унищожил водка за петнайсет долара.

— Значи „Барнет“ не са се канели наистина да отварят клон в Сан Франциско?

— Всъщност нямам идея.

Хрумна ми друго.

— Тя държеше на тая къща заради близостта до баща й ли?

— Това беше една от причините — Джон се облегна на плота и наведе глава. Имаше вид като че ли се канеше да легне на плота. — Освен това Ейприл не искаше да се залости в „Ривъруд“ с глупаци като Дик Мюлър и половината от останалите в офиса й. Искаше да е по-близо до изложбените галерии, ресторантите и, де да знам, културния живот. Това се вижда, достатъчно е да разгледаш къщата ни. Ние не бяхме като дебилите в службата й.

— Значи май би й харесало в Сан Франциско?

— Никога няма да узнаем това, нали така? — той ме изгледа мрачно и захапа сандвича си. Погледна към него, дъвчейки, и челото му се набръчка. Преглътна. — Какво по дяволите е това? — той отхапа още малко. — Все едно, тя никога не би напуснала Алън, прав си — и отхапа отново. След като преглътна, наклони чинията си към кофата за боклук и изсипа почти целия сандвич в нея. — Довършвам си питието и отивам да си легна. Това е единственото, което мога да изтърпя в момента — той отпи още веднъж продължително и обърна чашата с дъното нагоре. — Слушай, Тим, остани още малко. Ще ми бъдеш от помощ.

— Добре — казах. — Има нещо, което бих искал да прегледам, ако мога да остана за още един-два дни.

— Някакво проучване ли?

— Нещо такова.

Той се опита да се усмихне.

— Боже, наистина съм свършен. Би ли могъл да се обадиш на Дик Мюлър? Той е все още в службата си, освен ако не е излязъл някъде за обяд. Не ми е приятно, че те моля за такова нещо, но хората, които познаваха Ейприл, трябва да разберат какво се е случило преди да го прочетат във вестниците.

— А другият мъж, който се обади? Този, който не знаеше дали да те нарича Джон, или господин Рансъм?