Питър Мей: Човекът от остров Луис

Малкото почва, съществуваща на този брулен от ветровете остров, на три часа път от северозападния бряг на Шотландия, дава на хората храна и топлина. Също така приема мъртвите им. И в много редки случаи, като например днес, връща по някой от тях обратно.

Рязането на торф е социално събитие. Роднини, съседи, деца, всички са се събрали на полето. Духа мек югозападен вятър, който изсушава тревите и прогонва хапливите мушици. Аннаг е едва петгодишна. Това е първото ѝ рязане на торф и тя ще го запомни за цял живот.

Прекарала е сутринта с баба си в кухнята, наблюдавайки как се варят яйцата на старата печка, запалена с последния миналогодишен торф. Сега жените са се упътили през полето, с кошници в ръце. Аннаг е боса и кафеникавата вода от мочурливата почва жвака между пръстите на краката ѝ, докато подтичва сред бодливите пирени, носена от възбудата на деня.

Небето изпълва взора ѝ. Небе, накъсано на ивици от вятъра. Небе, хвърлящо оскъдни лъчи светлина над мъртвите треви. Сега вятърът си играе единствено с пухчетата блатен памук, но само след няколко дни дивите цветя на пролетта и ранното лято ще обагрят задрямалата, кафеникава зимна пустош в пурпурно и жълто.

В далечината се виждат силуетите на половин дузина мъже в работни дрехи и платнени шапки. Зад тях отблясъците на океана, блъскащ вълните си в скалите от черен, упорит гнайс, са ослепителни и Аннаг заслонява очите си с длан. Мъжете ту изправят гърбове, ту ги превиват отново и правите лопати, наречени „тараскер“, се впиват в мекия, черен торф, за да го извадят на прогизнали, квадратни късове. Земята е белязана от цели поколения, извършвали тази дейност. Траншеи, по трийсет-четирийсет сантиметра дълбоки, по краищата на които се редят прясно изрязаните чимове, за да изсъхнат от едната страна, а после и от другата. По-късно резачите ще се върнат отново, за да издигнат от тях малки триъгълни купчини, позволявайки на вятъра да духа между тях и да довърши сушенето.

След време те ще се натоварят на ремаркета и ще се откарат по къщите вече във вид на трошливи кирпичи, които ще се складират на камари по дворовете, за да предоставят гориво на семействата през цялата следваща зима — за отопление и за приготвяне на храната, която ще пълни стомасите им.

Така хората от остров Луис, най-северния в шотландския Хебридски архипелаг, са оцелявали в продължение на векове. И сега, във времената на финансова несигурност и покачващи се цени на горивата, онези, които имат подходящи печки и огнища, масово се връщат към традицията на предците. Защото този способ не изисква друг разход освен собствения им труд и упованието в Бога.

Но за Аннаг всичко е просто едно приключение сред бруленото от топлия вятър поле. Тя се смее с пълно гърло и тича към баща си и дядо си, без да обръща внимание на гласовете на своите майка и баба, викащи някъде отзад. Не си дава сметка за напрежението, обхванало малката група работници пред нея. Краткият жизнен опит не ѝ позволява да разчете езика на жестовете им, докато клечат покрай малък отрязък от изкопа, пропаднал под нозете им.

Баща ѝ я вижда и извиква да спре, но е твърде късно. Тя не успява да преодолее инерцията си, да откликне на паниката в неговия тон. Мъжете се изправят отведнъж, обръщат се към нея и тя зърва лицето на брат си, бледо като ленено платно, проснато да съхне навън.

Проследява погледа му надолу, към прясната траншея, където една просната ръка се протяга към нея. Кафеникавата кожа прилича на овехтял пергамент, пръстите са свити, като че ли държат невидима топка. Единият крак е преметнат връз другия, главата е килната към пръстта сякаш в търсене на изгубения си живот, а на мястото на очите зеят черни дупки. За миг тя е изгубена в море от объркване, преди осъзнаването да я облее като вълна и да изтръгне от устата ѝ писък, понесен от вятъра.

Гън забеляза още отдалеч колите, паркирани край пътя. Небето изглеждаше ниско, навъсено и синкавочерно, сякаш контузено, докато чистачките размазваха първите пръски дъжд по предното стъкло. Оловната повърхност на океана в далечината бе набраздена от белите гребени на вълни, по два-три метра високи. Необятността на пейзажа караше синята проблясваща светлина на полицейския автомобил, спрян до линейката, да изглежда жалка и незначителна.