Питър Мей - Човекът от остров Луис

В един момент главата ѝ се извърна към него. Вероятно от пръв поглед ѝ бе станало ясно какво съдържат. Собствените ѝ показания също бяха сред тях. Няколкостотин думи, съдържащи един отнет живот и едно разбито семейство. Скицата на лицето, направена по нейно описание. Манията, обсебила Фин. Но не каза нищо. Само се изправи, подаде му ги и изчака, докато той ги прибере в чантата.

Щом стигнаха улицата и мигът на раздялата не можеше повече да бъде отлаган, го попита:

— Ще поддържаме ли връзка?

— Има ли смисъл?

— Предполагам, че не.

И с тези няколко слова всички неща, споделяни помежду им в годините — изживяванията, насладите, болките, — се стопиха завинаги, като снежинки в река.

— Какво ще правиш, щом продадем къщата? — погледна я той.

— Ще се върна в Глазгоу. Ще остана известно време при баща ми. А ти?

— Не знам.

— Напротив, знаеш. — Тонът ѝ бе почти обвинителен. — Ще се върнеш обратно на острова.

— Мона, та аз бягам от това през целия си съзнателен живот.

Тя поклати глава.

— И все пак ще го направиш. Знаеш го. Никога не можеш да скъсаш с него. През всички тези години сянката му стоеше между нас, пречеше ни да бъдем заедно. Като нещо, което не можем да споделим.

Фин си пое дълбоко дъх и вдигна лице към небето, усещайки топлината на слънцето върху кожата си. После отново сведе очи към нея.

— Имаше сянка, да. Но тя не беше островът.

Естествено, тя бе права. Нямаше къде другаде да отиде, освен обратно в утробата. В мястото, което го бе закърмило, а после отчуждило, прогонило от себе си. Единственото място, което познаваше и където имаше шанс да открие отново себе си. Сред своите хора, говорещи неговия език.

Той стоеше на палубата на ферибота и наблюдаваше плавното издигане и спускане на носа, порещ необичайно спокойните води на пролива Минч. Планините на Шотландия отдавна се бяха изгубили зад гърба им и корабната сирена отекваше скръбно в гъстата пролетна мъгла, обгърнала източното крайбрежие на острова.

Фин се взря напрегнато през сивкавите валма, усещайки влагата им върху лицето си, докато накрая не зърна смътни очертания в далечината. Неясна сянка на изгубен хоризонт, злокобна и вечна, подобна на призрак от миналото, завърнал се, за да го преследва.

Докато островът постепенно добиваше очертания, той усети как космите на тила му настръхват и бе залят от всепоглъщащото чувство, че се прибира у дома.

Гън седеше на бюрото си, присвил очи срещу компютърния екран. Съзнанието му машинално регистрира звука на сирената за мъгла, раздал се откъм пролива Минч — знак, че фериботът скоро ще пристигне.

Той делеше офиса на първия етаж на участъка с още двама колеги и през прозореца му се разкриваше гледка към благотворителния магазин на отсрещната страна на Чърч Стрийт. Християнска грижа за тялото и душата , гласеше рекламата. Ако проточеше леко врат, можеше да зърне и индийския ресторант „Бангла“, известен с разноцветните си люти сосове и неустоимия пържен ориз с чесън. Но точно сега текстът върху екрана изместваше от ума му всякакви мисли за храна.

Телата, откривани в блатата, известни още като „блатни хора“, гласеше текстът в Уикипедия, са човешки останки, запазени в торфените равнини на Северна Европа, Великобритания и Ирландия. Киселинността на водата, ниските температури и липсата на кислород се съчетават, консервирайки кожата и органите до степен, при която в определени случаи могат да се вземат дори отпечатъци от пръсти.

Той се зачуди дали сега, след като бе извадено от торфа и преместено в хладилната камера на болничната морга, тялото нямаше да започне да се разлага. Превъртя страницата по-надолу и огледа фотографията на глава на мъж, изкопан преди шейсет години от торфено мочурище в Дания. Чертите на шоколадовокафявото лице бяха удивително добре запазени. Едната буза бе леко притисната към носа от лежането, а по челюстта и горната устна ясно личеше наболата рижава брада.

— А, да, човекът от Толунд.

Той се извърна и видя приведената зад себе си висока фигура. Изпитото лице, взиращо се през рамото му в монитора, бе обрамчено от ореол тъмна, оредяваща коса.

— Според радиовъглеродния анализ, е живял около четири века преди новата ера. Идиотите, извършвали аутопсията, отрязали главата и изхвърлили останалата част от тялото му. С изключение на краката и един пръст, които още се пазят във формалин. — Той се ухили и протегна ръка. — Професор Колин Мългрю.