Питър Мей - Човекът от остров Луис

Той се отби в един копирен център на Никълсън Стрийт и пъхна няколко страници в кожената си чанта, преди да продължи на изток към Сейнт Ленърд Стрийт и централния полицейски участък, където бе работил последните десет години. Прощалното му парти вече се бе състояло две вечери по-рано, с шепа колеги в един бар на Лотиън Роуд. Доста скромно, протекло в атмосфера най-вече на съжаления и спомени, но също и на известна доза неподправена топлота.

Докато минаваше по коридора, неколцина души му кимнаха, други се здрависаха с него. Отне му само няколко минути да разчисти бюрото си. Останките, наслоени от един неспокоен професионален живот, лесно се събраха в обикновен кашон.

— Аз ще ти взема полицейската карта, Фин — разнесе се зад гърба му гласът на старши инспектор Блак.

Доскорошният му началник винаги му бе напомнял на лешояд със зоркото си, гладно изражение. Той кимна и му подаде картата си.

— Съжалявам, че се разделяме — рече Блак, но не личеше да съжалява.

Той никога не се бе съмнявал в способностите на Фин, а само в неговата мотивация. Знаеше, че макар да е добро ченге, това не е неговото призвание. И едва сега, след всички изминали години и след смъртта на Роби, Фин бе готов да признае правотата му.

— От архива казват, че преди три седмици си взел досието за инцидента със сина си. — Блак направи пауза, изчаквайки отговор. Щом не го получи, добави: — Няма да е зле да го върнеш.

— Разбира се. — Фин извади папката от чантата си и я пусна върху бюрото. — Не че има особен шанс някой да го отвори отново.

— Вероятно не. — Блак се поколеба секунда, преди да продължи. — Време е и ти да го затвориш, синко. Иначе ще те изяде отвътре и ще отрови остатъка от живота ти. Просто забрави, става ли?

— Не мога — отвърна кратко Фин, безсилен да срещне погледа му.

Щом излезе навън, заобиколи сградата, отвори капака на големия зелен контейнер за смет и изпразни вътре съдържанието на кашона, след което натика вътре и самия него. Тези неща не му трябваха повече.

Остана за кратко загледан нагоре към прозореца, през който толкова често бе гледал слънцето, дъжда и снега на фона на скалистите хълмове Солсбъри Крагс. Сезон след сезон, през всичките тези пропилени години. После свърна по Сейнт Ленърд Стрийт, за да хване такси.

Таксито го остави в стария град, в подножието на катедралата „Сейнт Джайлс“ и той завари Мона да го чака на Площада на парламента. Беше още облечена в сивкави зимни дрехи, почти изгубена сред класическата архитектура на тази Атина на севера — масивни сгради от пясъчник, потъмнели от времето и дима. Фин предположи, че дрехите са в тон с настроението ѝ, но тя не бе потисната, а по-скоро развълнувана.

— Закъсня.

— Съжалявам. — Той я улови под ръка и двамата поеха забързано през пустия площад, през арките под извисяващите се колони. За миг се запита дали закъснението му не е умишлен подсъзнателен акт — не толкова от нежелание да се раздели с миналото, колкото от страх да напусне безопасността на едно удобно съжителство и да се изправи сам пред неизвестното бъдеще.

Хвърли крадешком поглед към Мона, докато преминаваха портала. В същата тази сграда някога бе заседавал шотландският парламент. Докато преди три века търговците и земевладелците, представляващи народа, не се бяха поддали на подкупите на англичаните и не бяха вкарали същия този народ в един нежелан от него съюз. Съюзът на Фин и Мона също бе основан на интерес. Без любов, подгряван понякога от секса и крепен единствено от споделената обич към сина им. А сега, без Роби, той приключваше тук, в гражданския съд. Развод по взаимно съгласие. Къс хартия, затварящ една глава от техните животи, чието написване бе отнело шестнайсет години.

Той зърна болката в лицето ѝ и всички минали угризения отново впиха нокти в него. В крайна сметка изпращането на брака им на бунището на историята отне само няколко минути. Добрите и лошите моменти. Борбите, смеховете, кавгите. После излязоха отново под ярката слънчева светлина, обляла паважа, сред суматохата и шума, долитащи откъм Кралската миля. Животите на другите хора продължаваха да текат покрай тях, докато техните собствени бяха поставени на пауза. Всичко наоколо се движеше на ускорен каданс, а те стояха като истукани.

След шестнайсет години отново се бяха оказали двама непознати, незнаещи какво друго да си кажат, освен може би „сбогом“, но боящи се да изрекат тази дума на глас. Защото какво друго щеше да им остане след нея? Фин отвори чантата си, за да пъхне вътре бракоразводните книжа, при което бежовата папка с копията от полицейското досие се изплъзна и листата се пръснаха около краката му. Той започна припряно да ги събира, а Мона се наведе да му помогне.