Артър Дойл - Човекът от Архангелск

На 4-ти март 1867 година, когато бях на двадесет и четири години, написах следните думи в своя бележник — резултатът от множество умствени терзания и конфликти:

„Слънчевата система, която се намира сред безброй други системи от същата величина, се носи неспирно и безмълвно из пространството в посока съзвездието Херкулес. Големите сфери, от които тя е съставена, се въртят и въртят непрекъснато и безшумно през вечната пустош. Сред тях една от най-малките и най-незначителните е тази съвкупност от твърди и течни частици, която ние сме нарекли Земя. Сега тя продължава да кръжи по своя път, както е правила преди да се родя и както ще продължи и след като умра — една въртяща се мистерия, появила се кой знае откъде и отправила се кой знае накъде. Върху външната кора на тази движеща се маса пълзят множество дребни твари, едно от които съм и аз — Джон Маквити — безпомощен, безсилен, носен безцелно през пространството. При това такова е положението на нещата тук, че и малкото енергия и проблясъци от разум, които притежавам, са изцяло насочени в усилията, необходими, за да се сдобия с някакви си метални кръгчета, с които да мога да закупя химическите елементи, нужни ми, за да поддържам своите непрекъснато износващи се тъкани и да осигуря покрив над главата си, който да ме предпазва от прищевките на времето. Поради това аз не мога да си позволя да размишлявам относно съдбовните въпроси, които ме обкръжават. При все това, макар и нищожен в своята същност, аз все пак изпитвам известно щастие и дори (надявам се да ми бъде простено!) понякога съм преизпълнен с гордост от чувството за собствената си значимост.“

Тези думи, както вече отбелязах, бях написал в своя бележник и те отразяваха точно мислите, които намирах вкоренени дълбоко в душата ми, винаги живи и непокътнати от преходните чувства на ежедневието.

Най-накрая обаче дойде времето, когато почина моят чичо Маквити от Гленкейрн — същият, който навремето бе председател на комисии към Камарата на общините. Той раздели голямото си богатство между многото си племенници и аз открих, че разполагам с достатъчно средства, за да мога да задоволя изцяло потребностите си през останалата част от своя живот, а в същото време станах и притежател на едно неплодородно парче земя на брега на Кейтнес, което изглежда, че старецът, който винаги бе имал сурово чувство за хумор, ми беше завещал, за да ме подиграе, тъй като там почвата беше песъчлива и запустяла.

До това време аз бях адвокат в един град в централна Англия. Тогава обаче разбрах, че бих могъл да осъществя замислите си и отърсвайки се от всички ограничени и дребнави цели, бих могъл да посветя ума си на изучаване тайните на природата. Напускането на жилището ми в Англия бе ускорено донякъде и от факта, че по време на едно скарване едва не убих човек, тъй като характерът ми е избухлив и не си давам сметка за силата си, когато ме разгневят. След инцидента не бе заведено дело, но вестниците започнаха да ме хулят, а всеки срещнат ме гледаше накриво. Всичко свърши с това, че ги проклех — тях и техния противен задимен град — и побързах към своите северни владения, където можех най-после да намеря спокойствие и възможност за усамотено изучаване и размисъл. Преди да замина изтеглих част от капитала си, така че бях в състояние да взема със себе подбрана колекция от най-съвременни философски пособия и книги, както химикали и други подобни неща, които можеха да ми потрябват в моето отшелничество.

Наследената от мен земя бе една тясна, предимно пясъчна ивица, която се простираше приблизително на около две мили по крайбрежието на залива Манси в Кейтнес. Върху тази ивица се намираше разхвърляна сива каменна постройка (кога и защо е била издигната, никой не успя да ми обясни). Тази сграда аз ремонтирах, така че тя се превърна в жилище — достатъчно добро, за да задоволи непретенциозния ми вкус. Една от стаите превърнах в лаборатория, друга — в дневна, а в трета, точно под скосения покрив, провесих койката, в която спях винаги. Имаше още три стаи, но ги оставих свободни с изключение на една, която дадох на старицата, наета от мен, за да се грижи за къщата. Освен родовете на Йънг и Маклеод, които бяха рибари и живееха от другата страна на Фъргюс Нес, на много мили разстояние наоколо нямаше други жители. Срещу къщата се намираше големият залив, а зад нея — два издължени голи хълма, зад които се показваха върховете на други по-високи. Между тези два хълма имаше долчинка и когато духаше откъм сушата, вятърът често се спускаше с меланхоличен шепот и стенания надолу през клоните на елите под таванския ми прозорец.