Артър Дойл - Човекът от Архангелск

Скоро открих, че ме очакват нови неприятности. Няма място на света, където да избягаш от неспокойната и вечно тълпяща се раса, чийто представител съм и аз. Вечерта, когато слънцето се спускаше надолу зад хълмовете като ги превръщаше в черна сянка и позлатяваше пясъците, хвърляйки едри отблясъци върху морето, аз тръгнах както обичайно на разходка по брега. Понякога при такива случаи взимах и книга със себе си. Направих това и тази вечер и като се изтегнах върху една пясъчна дюна, се настроих да почета. Както си лежах, внезапно забелязах, че една сянка бе застанала между слънцето и мен. Оглеждайки се наоколо, забелязах за своя голяма изненада един много висок и силен човек, който стоеше на няколко ярда встрани, но вместо да гледа към мен, напълно пренебрегваше съществуването ми и със сериозно лице бе вперил поглед над главата ми към залива и към черната линия на рифа на Манси. Имаше тъмен тен, черна коса и къса къдрава брада, орлов нос и златни обици на ушите си като създаваше впечатление едновременно на дивост и някакво благородство. Носеше необичаен кадифен жакет, червена фланела и високи до бедрата моряшки ботуши. От пръв поглед разпознах в него същия човек, който беше останал върху потъващата развалина предишната нощ.

— Здравейте — казах аз с огорчен глас. — Значи все пак сте се добрали до брега?

— Да. Но не бе мое дело това. Изхвърлиха ме вълните. Ще ми се да се бях удавил! — отвърна той на добър английски с приятен чужд акцент — Двама добри рибари, които живеят близо до ей онова място, ме извадиха навън и се грижеха за мен; въпреки всичко не мога да им благодаря чистосърдечно за това.

„Охо! — помислих си аз — ето тук един човек, замесен от моето тесто“.

— Защо предпочитате да се бяхте удавили?

— Защото — извика той, вдигайки дългите си ръце с чувствен, отчаян жест — там, там сред онзи син и приветлив залив лежи моята душа, моето съкровище — всичко, което съм обичал и заради което съм живял.

— Е, чак пък толкова — отвърнах. — Хора биват разорявани ежедневно, но нима си заслужава да се говори толкова за това. Позволете ми да ви кажа, че земята, върху която сте стъпили, е моя собственост и че колкото по-бързо я напуснете, толкова по-доволен ще бъда. Един от вас ми е достатъчна грижа на главата.

— Един от нас? — едва промълви той.

— Да. Ако можете да отведете и нея със себе си, бих бил още по-благодарен.

За момент той ме загледа втренчено, сякаш му беше трудно да проумее какво съм казал, а след това с крясък побягна от мен с удивителна скорост и хукна през пясъците към къщата ми. Никога преди, а и след това, не бях виждал човек да тича толкова бързо. Вбесен от това предвещаващо нашествие, го последвах колкото можех по-бързо, но далеч преди да достигна до къщата, той вече се бе вмъкнал през отворената врата. Отвътре се чу страшен писък, а когато наближих, до мен достигна и мъжки басов глас, който говореше забързано и високо. Погледнах към момичето — Софи Рамюсина се свиваше в един ъгъл, сякаш готова да се отбранява. По изкривеното й лице и във всяка черта на треперещата й фигура бяха изписани страх и ненавист. Другият — с пламтящите си тъмни очи и протегнати ръце, които се тресяха от вълнение, изсипваше поток от прочувствени умоляващи слова. Щом влязох, той направи крачка към нея, но тя се сви още повече и издаде силен пронизващ писък като на заек, който усеща зъбите на невестулката в гърлото си.

— Хей, ти! — извиках аз като го дръпнах. — Това вече е прекалено! Как се осмеляваш? Или си въобразяваш, че това е крайпътна хижа или обществен приют?

— О, сър — каза той, — извинете ме. Тази жена е моя съпруга, а аз се страхувах, че тя се е удавила. Вие ми възвърнахте обратно живота.

— Кой си ти? — го попитах грубо.

— Аз съм един човек от Архангелск — отвърна просто той. — Руснак съм.

— Името ти?

— Органев.

— Органеф! А нейното е Софи Рамюсина. Тя не е твоя съпруга. Тя не носи халка.

— Ние сме съпруг и съпруга пред очите на небето — каза той тържествено като гледаше нагоре. — Ние сме свързани с по-висши закони от тези на Земята — Докато той говореше, момичето се скри зад мен като ме хвана за ръка и я стисна така, сякаш ме умоляваше да я защитя. — Предайте ми моята жена, сър — продължи той. — Позволете ми да я отведа оттук.

— Виж какво, ти — каквото и да е името ти — казах сдържано, — не желая това момиче тук. Бих искал никога да не я бях виждал. Ако тя бе умряла, това нямаше да ме натъжи ни най-малко. Но да я предам в твоите ръце, когато е толкова очевидно, че тя те мрази и се бои от теб — това няма да направя. Така че сега просто махни голямото си тяло оттук и ме остави да чета книгите си. Надявам се повече никога да не видя лицето ти.