Артър Дойл - Човекът с обърнатата устна

Айза Уитни, братът на покойния Елайъс Уитни, доктор по богословските науки и директор на богословския колеж „Сейнт Джордж“, беше силно пристрастен към пушенето на опиум. Тази негова слабост, доколкото знам, започнала като невинна младежка прищявка още в колежа, когато прочел описанието на съновиденията и усещанията на Томас Де Куинси в есето му „Изповедта на един английски пушач на опиум“ и напоил тютюна си за лула с лауданум 1 1 Опиева тинктура — Б. пр. с желанието и той да изпита същото. Както много други, скоро и Айза открил, че е по-лесно да се пристрастиш към този порок, отколкото да се откажеш от него, и в продължение на много години той беше роб на своята страст, внушавайки едновременно ужас и съжаление у роднините и приятелите си. И сега съвсем ясно си го спомням — полегнал немощно в едно кресло, с блед нездрав цвят на лицето, с отпуснати клепачи, със свити колкото топченца на топлийка зеници, — благороден човек, превърнал се в жалка развалина.

Една вечер през юни 1889 година, когато вече започвах да се прозявам и да си поглеждам часовника, се позвъни. Понадигнах се в креслото, а жена ми остави ръкоделието на скута си и се намръщи.

— Пациент! — рече тя. — Пак ще трябва да излизаш. Изпъшках, защото съвсем скоро се бях прибрал у дома след уморителен ден.

Чухме как входната врата се отвори, после кратък, припрян говор и бързи стъпки по покрития с линолеум коридор. След това вратата на стаята се разтвори широко и влезе дама с тъмен тоалет и черен воал на лицето.

— Моля да ме извините, че идвам толкова късно — започна тя и неочаквано, загубвайки самообладание, се спусна към жена ми, прегърна я и зарида на рамото й. — Много съм разтревожена — възбудено рече дамата. — Нуждая се от помощ.

— Господи — възкликна жена ми, като вдигна воала й, — та това е Кейт Уитни! Как ме изплаши, Кейт! Не те познах, когато влезе.

— Просто не знам какво да правя, затова дойдох при вас. Това се случваше често — много хора, изпаднали в беда, се устремяваха към жена ми като морски птици към фар.

— Добре си направила. А сега се настани удобно и след като пийнеш малко вино със сода, ще ни разкажеш какво се е случило. Може би предпочиташ да пратя Джеймс да си легне?

— О, не! Нуждая се от съвета и помощта и на доктора. Отнася се до Айза. Не се е прибирал два дни. Силно съм обезпокоена за него.

Тя не споделяше за първи път с нас тревогата от пагубния навик на съпруга си — с мен като с доктор, с жена ми като със стара приятелка и съученичка. Ние се опитахме да я утешим и успокоим, доколкото бе възможно. Знае ли къде се намира мъжът й? Дали не бихме могли да го накараме да се прибере у дома си?

Навярно бихме могли. Тя знаела със сигурност, че напоследък, когато изпаднел под властта на порока си, отивал да пуши опиум в един вертеп в най-източната част на Сити. Досега „наслажденията“ му обикновено траели един ден и вечерта се прибирал изнемощял и посърнал. Но този път омаята явно го владеела повече от четиридесет и осем часа и в момента навярно лежал сред изметта на доковете, все още вдишвайки отровата или дълбоко спял под нейното въздействие. Без съмнение се намирал в „Златното кюлче“ на „Ъпър Суондъм Лейн“. Но тя какво можела да направи? Как да влезе млада и стеснителна жена самичка в такова заведение и да извлече мъжа си измежду типовете, налягали край него?

Ето такъв беше случаят и от него естествено имаше само един изход — да я придружа до мястото! А може би щеше да е по-добре тя изобщо да не идва. Аз бях домашният лекар на Айза Уитни, имах известно влияние над него и сам щях да се справя по-лесно. Заклех й се, че най-много до два часа ще й го изпратя у дома с файтон, ако той наистина се намира на адреса, който ми бе посочила. И така след десетина минути, напуснал удобното си кресло в уютната всекидневна, аз се носех бързо с файтон към източната част на града с необичайно поръчение, без и през ум да ми минава до какви по-необичайни неща щеше да доведе то.

В началото на моето приключение не срещнах никакви трудности. „Ъпър Суондъм Лейн“ е мръсна уличка, която се гуши зад високите докове, обточващи северния бряг на реката чак до източния край на Лондонския мост. Вертепът, който търсех, се намираше между един магазин за евтино готово облекло и една кръчма — някаква тъмна дупка, подобна на пещерна паст, към която се спускаха стръмни стълби. Наредих на файтонджията да ме чака и заслизах по хлътналите в средата стъпала, протрити от неспирното движение на олюляващи се крака. На светлината на премигващата газена лампа, окачена над вратата, открих резето и влязох в помещение с нисък таван, изпълнено с гъстия, остър, кафеникав дим на опиума; покрай стените бяха наредени дървени нарове като на горната палуба на емигрантски кораб.