Артър Дойл - Пиратът Шарки

Пиратите не бяха само грабители — те бяха плаваща република със свои закони, обичаи и ред. В безкрайните кървави стълкновения с испанците правото като че ли беше на тяхна страна. В опустошителните си набези по крайбрежните градове на Карибско море те извършваха не повече зверства, отколкото испанците по време на нахлуването им в Холандия или в същите тези американски земи на карибските острови.

Пиратският главатар, англичанин или французин, Морган или Гранмон, се считаше в онези времена за достоен човек. Отечеството понякога го познаваше и дори го възхваляваше, ако той се въздържаше от постъпки, дотолкова чудовищни, че да потресат и хората от седемнадесетия век, с тяхната загрубяла съвест. Някои от тези пирати бяха твърде набожни. И до днес се разказва как Соукинс веднъж в неделя изхвърлил заровете зад борда, а Даниел застрелял човек в черквата за богохулство.

Настъпи обаче време, когато пиратските флотилии престанаха да се събират край Тортуга. Появиха се пиратите-единаци, който бяха извън закона. Но дори и при тях се долавяше дисциплина и някакви морални устои; тези първи пирати-единаци — ейвъровци, инглендовци и робъртсовци — все още изпитваха уважение към човешките чувства. Те бяха страшилище за търговците, ала морякът можеше да очаква пощада от тях.

Но те на свой ред отстъпиха място на по-кръвожадни и отчаяни разбойници, които открито заявяваха, че са обявили война на цялото човечество, и се кълняха да не щадят и да не чакат пощада от никого. За тези пирати до нас са достигнали оскъдни сведения. Те не са писали мемоари, а и не са оставили никакви други следи, освен почернелите от времето, покрити с кървави петна отломки, понякога изхвърляни от вълните на Атлантика. За тяхната „дейност“ може да се съди само по дългия списък на корабите, отплавали и незавърнали се в пристанищата си.

Като се ровим из старите хроники, твърде рядко намираме известия за някой съдебен процес, който повдига крайчето на забулващата завеса и открива хора, поразяващи ни със своята безсмислена жестокост. Сред тези хора бяха Нед Лоу, шотландецът Хоу и злодеят Шарки, чиято въгленочерна шхуна „Щастливо избавление“ бе известна от бреговете на Нюфаундленд чак до устието на Ориноко като мрачен предвестник на страдания и гибел.

За едновремешния пиратски кораб почистването на дъното беше съвсем необходимо. Изключителната бързоходност му позволяваше не само да догонва търговските кораби, но и да се спасява от преследването на военните. Невъзможно беше обаче да се запазят прекрасните му ходови качества без редовно, поне веднъж в годината, да се почиства дъното от дългата брада от водорасли и от мидената кора, която тъй бързо се образуваше по дъното на кораба в тропическите морета.

В такива случаи Шарки се освобождаваше от излишния товар и вкарваше кораба в някой тесен морски залив, в който той след отлив оставаше на плитко; после към мачтите на кораба прикрепяха скрипци, с тяхна помощ го накланяха на една страна и старателно изтъргваха дъното му от носа до кърмата.

През тези седмици на почистване корабът беше, разбира се, беззащитен, но, от друга страна, до него можеше да се промъкне само кораб, не по-голям от черупка. За потягането на кораба се избираше потайно и закътано място и всъщност голяма опасност не съществуваше.

Пиратските капитани бяха толкова самоуверени, че често, като оставяха при корабите си надеждни хора, отиваха с лодка на лов или най-често посещаваха някое отдалечено градче, където вземаха ума на жените с контешките си дрехи и с галантността си или отваряха на пазарния площад буре с вино и заплашваха да застрелят всеки, който откаже да пие с тях.

Понякога, макар и рядко, пиратите се появяваха дори в такива големи градове като Чарлстън, разхождаха се по улиците, дрънчейки със саби и скандализираха порядъчните колонисти. Наистина, такива набези невинаги минаваха безнаказано.

Веднъж например неканените посетители накараха губернатора Мейнард да излезе от кожата си. Той отряза главата на Черната Брада и я набучи на върха на бушприта. Но обикновено пиратът можеше да закача когото си ще, да се перчи пред всекиго и да гуляе с проститутките, докато стане време за завръщане на кораба.

Само един пират никога не престъпваше границите на цивилизования свят — това беше зловещият Шарки от шхуната „Щастливо избавление“. Възможно е причината за това да бе мрачният му нрав и склонността му към уединение. Но най-вероятно Шарки просто знаеше колко добре е известен по крайбрежието и не се съмняваше, че появата му ще накара възмутеното население да го нападне, колкото и силно да е охраняван. Затова никога не се показваше в градовете.