Артър Дойл - Писарят

Скоро след женитбата си аз се настаних в Падингтън, където поех пациентите на престарелия доктор, господин Фаркхар. Неговите пациенти преди бяха доста много, но после започнаха да идват все по-рядко. Причината за това бяха напредналите години на доктор Фаркхар, а и той страдаше от припадъци. Хората мислят, че докторът трябва сам да бъде здрав и не се доверяват на онзи, който не може да излекува себе си.

И така пациентите, които приех да лекувам, не бяха много и даваха годишен доход само триста фунта, докато по-рано той стигаше до хиляда и двеста. Аз бях млад и се надявах на енергията си, уверен бях, че за няколко години ще сполуча да увелича дохода до предишната цифра.

Първите няколко месеца бях много зает и почти не се виждах с моя другар Шерлок Холмс. Да ида при него на Бейкър Стрийт нямах време, а той постоянно си седеше вкъщи и излизаше само по работа. В едно юнско утро, когато аз седях след закуската и четях „Бритиш Медикал Джърнал“ неочаквано звънецът издрънка и за мое най-голямо учудване, се чу резкият и висок глас на моя стар другар и приятел.

— Драги Уотсън — каза той, като влизаше в стаята — мило ми е да ви видя. Надявам се, че госпожа Уотсън вече се е оправила от сътресението, което трябваше да изживее, когато изследвахме странната история за „Знака на четиримата?“

— Благодаря ви — казах аз и горещо раздрусах ръката му. — И двамата сме здрави.

— И аз също — продължаваше той, като се намести в креслото. — Надявам се, че вашата медицинска практика още не е убила съвсем желанието ви да разгадавате по дедуктивен път нашите малки загадки?

— Тъкмо напротив — отвърнах аз. — Снощи подреждах бележките си по тоя въпрос.

— Надявам се, че не смятате сбирката си за завършена?

— Разбира се, че не. И аз щях да бъда много радостен, ако можех още да попълня бележките си.

— Дори днес?

— Ако искате, дори днес.

— И дори, ако за това би трябвало да заминете за Бирмингам?

— Разбира се, стига вие да поискате.

— А болните?

— Моят съсед, уверен съм, с удоволствие ще ги поеме. Когато той заминава, аз правя това за него.

— А! Много се радвам! — каза Холмс.

После той се облегна в креслото и изпод полуспуснатите си клепки започна да ме разглежда.

— Както виждам, вие сте били болей неотдавна. Сигурно сте се простудили?

— Седях вкъщи цели три дена, поради доста силна простуда. Но струва ми се, че от нея няма вече никаква следа.

— Това е истина. Вие имате сега съвсем здрав вид.

— В такъв случай как узнахте, че съм бил болен?

— Скъпи ми приятелю, та нали ви е известен моя метод?

— Значи вие сте узнали това с помощта на дедукцията?

— Разбира се.

— А какво взехте за изходна точка?

— Обущата ви.

Аз погледнах нозете си, обути в нови кожени обуща.

— Е, как така? — подхванах аз, но Холмс ме прекъсна.

— Вашите обуща са съвсем нови — каза той. — Вие ги носите не повече от три седмици. При това подметките ви, които в тая минута обърнахте към мене, са малко обгорени. Отначало помислих, че сте намокрили нозете си и сте сушили обущата си на огъня, но после забелязах в средата на подметката печата на магазина, който непременно би се отлепил от влагата.

— Значи може да се оформи само едно заключение: вие сте седяли пред огъня с протегнати крака, а това може да направи през юни само човек, болен от простуда.

Както всички разсъждения на Холмс, и това, което ми даде сега, изглеждаше съвсем просто. Другарят ми налучка моята мисъл по израза на лицето ми и леко иронично се усмихна.

— Успехът на моите изводи прави много по-силно впечатление, когато не го обяснявам — каза той. — И аз се боя, че ще направя грешка, ако давам обяснения чрез какви логически умозаключения идвам до тях. И тъй, вие сте съгласен да дойдете с мен за Бирмингам?

— Разбира се. Но за какво става дума?

— Ще ви разкажа във вагона. Моят клиент ни чака на улицата във файтон. Можете ли да тръгнете веднага?

— Ей сега.

Аз написах записка до съседа-доктор, изтичах горе, за да предупредя жена си, че заминавам, и се присъединих към Шерлок Холмс, който вече слизаше по стълбата.

— И вашият съсед ли е доктор? — запита той, като сочеше медната плочка на вратата.

— Да. Той започна едновременно с мен практиката си.

— И преди него ли тук живееше доктор?

— Изглежда, да. Изобщо тук, в тая къща, от построяването й, винаги са живели доктори.

— Но вашите клиенти са повече от неговите?