Артър Дойл - Писарят

— Мисля, че е тъй. Как узнахте това?.

— По стъпалата, мили мой. Стъпалата на вашата стълба са три пъти по-кални от неговите. Но ето и господинът, който ни чака. Това е моят клиент, господин Хол Пайкрофт; позволете да ви запозная. Е, сега, по-бързо, файтонджийо, ние едва-едва ще успеем да стигнеме навреме за влака.

Господинът, който седеше във файтона срещу мене, беше съвсем млад човек, здрав, свеж, с честно лице и с малки завити нагоре руси мустачки. Той беше облечен с приличен редингот и носеше лъскав цилиндър. По дрехите му веднага можеше да се познае, че принадлежи към числото на охолните млади хора от Сити. Към това съсловие ние се отнасяме с презрение, наричаме ги „галантерийни кавалери“, но отношението ни е съвсем несправедливо. Тия хора дават на отечеството ни великолепни войници, а освен това съдействуват за развитието на атлетиката и спорта в Англия. Пълното и здраво лице на младия човек беше много жизнерадостно, и само в ъглите на устните му се криеше почти комична тревога и загриженост.

Когато седнахме в едно купе от първа класа и влакът тръгна към Бирмингам, аз най-сетне узнах причината, която бе заставила спътника ни да прибегне до помощта на Шерлок Холмс.

— Ще пътуваме не по-малко от час и четвърт — каза Холмс. — Моля ви, господин Пайкрофт, разкажете на другаря ми вашата интересна случка. За мене ще бъде полезно да я чуя още веднъж. Разказвайте тъй, както и на мене ми разказахте, но, ако е възможно, по-подробно. Това е любопитна история, Уотсън; ще излезе много любопитна или пък съвсем незначителна. Все пак обстановката в случая е необикновена, а тъкмо това ние с вас обичаме повече от всичко. Е, господин Пайкрофт, разказвайте, аз няма да ви прекъсвам повече.

Младият човек вдигна към нас малко смутен поглед.

— Там е работата, господине, че в тая история аз излязох доста прост; в нея аз играя най-глупавата роля. Макар че всичко все още може да се нареди благополучно и, изглежда, аз иначе и не можех да постъпя, но все пак излязох голям глупак. Спечелих нещо, но и нещо изгубих. Не съм майстор разказвач, господин Уотсън, но ето какво се случи с мене. Аз служих дълго време в търговската къща „Коксън и Уод“, но тази пролет, ако благоволите да си спомните, те фалираха със загуби на венецуелските ценни книжа. За мен настъпи лошо време. В тая фирма, господине, аз прослужих повече от пет години. От мен бяха винаги доволни и старецът Коксън ми даде извънредно добра препоръка. Да, всички ние изгубихме местата си. У Коксън бяхме двадесет и седем души. Е, аз започнах да си търся място. Завирах се тук и там, но навред е натъпкано. Не мога да си намеря място и толкова. Сякаш това е прокоба. У Коксън получавах три фунта седмично и бях спестил около седемдесет фунта, но тия пари бързо намаляваха, и аз скоро видях, че ще трябва да отида в заложната къща. Дори нямах средства за марки, за да отговарям на обявите. А и право да си кажа, и за пликовете, на които трябваше да се лепят тия марки, нямах вече пари. Аз изтърках обущата си в тичане по стълбите, а работа все се не намираше. Най-сетне се откри място у Маусън и Уилям. Това е голяма комисионерска фирма на Ломарг Стрийт. Мисля, господине, че не познавате нашите търговски знаменитости, и затова трябва да ви обясня, че Маусън и Уилям се смятат за най-богатата комисионерска фирма в целия Лондон. В обявата им бе казано да се обръщаме към тях с писмена молба. Е, взех аз своята препоръка и другите документи и им ги изпратих. Да си призная, нямах никакви надежди да получа това място. Но неочаквано пристигна отговор, че следния понеделник мога да се явя на служба, където ще бъда приет, само ако моята външност излезе задоволителна. Не мога да ви кажа как стана това. Писарите на Маусън после ми разказваха че директорът никога не избира хората, а приема на служба онзи, чието писмо първо попадне пред очите му. Както и да е, провървя ми, и аз бях доволен. Определиха ми заплата един фунт на седмица, а работа ми дадоха такава, каквато работех у Коксън. Е, сега стигам до най-любопитната част от моята история. Трябва да ви кажа, че живея в Хамстед, Потърс Терас, №17. Получих писмото от Маусън и Уилям вечерта, прочетох го, седях и пушех. Неочаквано влезе хазайката и ми подаде картичка. На нея бе написано: „Артър Пинар, финансов агент“. Никога преди не бях чувал това име и се учудих, но помолих хазайката да пусне госта. Влезе този човек — среден на ръст, черноок, с тъмни коси и с черна брада; а носът му, знаете, просто лъщи.

Той се движеше бързо и говореше отсечено, като човек, който няма никак време за губене.