Питър Мей - Човекът от остров Луис

С помощта на пинсети той отдели няколко влакна.

— Прилича на вълна — измърмори. — Във всички случаи, няма да е трудно да се установи.

Гън кимна, въздържайки се да попита какъв е смисълът да се установява материалът или шарката на одеяло, тъкано преди стотици или дори хиляди години. Патологът междувременно пристъпи към огледа на главата.

— От очите не е останало почти нищо, тъй че е невъзможно да се определи какъв цвят са били ирисите. Кафеникавото оцветяване на косата също не е индикация каква е била приживе, защото е причинено от торфа, подобно на това на кожата. Но това тук е интересно — той бръкна в ноздрите и огледа върховете на облечените си в латексова ръкавица пръсти. — Значително количество ситен сребрист пясък в носа. Същият като този, който откриваме в охлузванията на коленете и горната част на стъпалата. — Той премина към челото и внимателно почисти малко мръсотия от лявото слепоочие и косата над него.

— По дяволите!

— Какво?

— Има белег в предната лява част на скалпа. С извита форма, около десет сантиметра на дължина.

— От рана?

Професорът поклати замислено глава.

— Не, прилича по-скоро на хирургичен. Като че ли нашият млад приятел в даден момент от живота си е претърпял операция на главата.

— Но това означава, че трупът е много по-скорошен, отколкото предполагахме — рече потресено Гън.

— Зависи какво разбирате под „скорошен“, сержант — усмихна се Мългрю с вид на доброжелателно превъзходство. — Мозъчната хирургия е една от най-старите медицински интервенции. Съществуват множество археологични доказателства, че е практикувана още през неолита. — Той направи пауза и добави като пояснение за своя събеседник: — Ще рече, през каменната ера.

Вниманието му сега се насочи към шията и големия разрез, който я пресичаше. Дължината му се оказа цели 18,4 сантиметра.

— Това ли го е убило? — попита Гън.

— Смея да предположа, че не сте присъствали на много аутопсии досега — отвърна с въздишка Мългрю.

— Вярно, не са много — изчерви се Гън. Не му се искаше да признае, че всъщност бройката се свежда до една.

— Почти невъзможно е да се определи причината за смъртта, докато не се отвори трупът. А дори и тогава няма гаранция. Гърлото му е прерязано, да. Но има също няколко прободни рани в областта на гърдите, както и една под дясната лопатка. Около врата има протривания, които навеждат на мисълта за въже, идентични с тези около китките и глезените.

— Значи ръцете и краката му са били вързани?

— Именно. Може да е бил обесен, а може и да са го влачили по корем през плажа със същото това въже, откъдето се е насъбрал пясъкът в драскотините по коленете и горната част на стъпалата. Във всички случаи възможностите са много и е още рано да правим заключения.

Професорът премина към ръцете и като взе една гъба от мивката от неръждаема стомана зад гърба си, се зае да търка едно по-тъмно петно върху дясната предмишница.

— Да пукна дано! — възкликна след секунда.

— Какво има? — проточи шия Гън, мъчейки се да види по-добре.

Мългрю се обърна и го изгледа продължително.

— Защо толкова се интересувахте откога датира трупът?

— Просто за да знам, че съм приключил с него, и да го предам на археолозите.

— Е, боя се, че няма да можете да го сторите.

— Защо?

— Защото е престоял в торфа не повече от петдесет и шест години. Максимум.

— Но нали само допреди десет минути ми обяснявахте, че не сте уред за радиовъглероден анализ — възрази негодуващо Гън.

— Вярно е, не съм — усмихна се Мългрю. — Но погледнете това тук, сержант. Вярвам, ще се съгласите, че е грубо татуиран портрет на Елвис Пресли, съпроводен от надпис „Хотел на разбитите сърца“. Като негов заклет фен мога да ви уверя не само че Елвис не е пял преди новата ера, но и че тази песен излиза и става хит номер едно през 1956 година.

Довършването на аутопсията отне на професор Мългрю още близо два часа, след прекъсване за обяд в индийския ресторант, състоящ се от бхаджи с лук, агнешко бхуна и сладолед кулфи. Джордж Гън хапна сандвич със сирене в участъка, но имаше затруднения да задържи дори него в стомаха си.

Спечената като гьон кожа правеше невъзможно отварянето на гръдния кош с обикновен скалпел, затова патологът в крайна сметка прибягна до помощта на чифт масивни ножици, след което с по-фини инструменти отстрани оставащите тъкани и мускули.

Когато тялото вече наподобяваше нещо, което може да се види окачено на ченгел в касапница, вътрешните органи бяха извадени и нарязани на филийки, потвърждавайки първоначалната версия на патолога, че жертвата е била млад и здрав мъж, а смъртта му е могла да настъпи единствено в резултат на брутално убийство. Убийство, чийто извършител имаше вероятност да е още жив.