Питър Мей - Човекът от остров Луис

Отвъд хълма пътят се спускаше надолу към шепа разхвърляни къщи и дворове, съставляващи селото Кробост. Пристройки за тъкачници с червени ламаринени покриви, къщи с бяла или розова мазилка, огради с разкривени колове, бодлива тел със снопчета вълна, развявани от вятъра. Тесни парцели, спускащи се към брега, някои култивирани за ниви и зеленчукови градини, а други просто оставени за паша на овцете. Разхвърляни скелети на трактори и комбайни, ръждясващи символи на някогашни надежди за просперитет.

Зад билото стърчеше тъмният покрив на кробостката църква, доминираща както над хоризонта, така и над съществуването на хората, живеещи в нейната сянка. Пред долепения за нея дом на свещеника бе простряно пране и белите чаршафи плющяха неистово на вятъра като обезумели сигнални флагчета, приканващи към възхвала и страх от бога.

Фин презираше църквата и всичко, свързано с нея, но в познатата гледка имаше нещо успокояващо. Все пак тук бе родното му място и това повдигаше духа му.

Чу някой да го вика по име, нахлузи обувките и се изправи на крака. До колата му, паркирана пред външната порта, стоеше младеж, който, щом го видя, прекоси тревясалия двор с неуверена усмивка на лице. Беше към осемнайсетгодишен, почти наполовина на неговата собствена възраст. Със светла коса, оформена на гребен с помощта на гел, и теменуженосини очи, толкова поразително напомнящи тези на майка му, че при вида им по кожата на Фин полазиха тръпки. За момент двамата се гледаха в неловко мълчание, преди Фин пръв да протегне ръка.

— Здравей, Фионлах.

Момчето я стисна кратко и силно, сетне кимна по посока на палатката.

— Там ли спиш?

— Само докато се поуредя.

— Дълго време мина.

— Вярно.

— Девет месеца — рече Фионлах с укор в гласа.

— Доста неща имах да приключа.

Младежът леко наклони глава встрани.

— Това значи ли, че си дошъл за постоянно?

— Може би. — Фин хвърли поглед към къщата. — Все пак тук е моят дом. Мястото, където се връщаш, когато няма къде другаде да отидеш. А дали ще остана или не… зависи. — Той обърна зелените си очи обратно към момчето. — Хората знаят ли?

Последвалите секунди мълчание тегнеха от съзнанието за историята, която ги свързваше.

— Знаят само, че баща ми е загинал на Скер миналия август, по време на лова на гуга.

— Е, така вероятно е най-добре.

Двамата се упътиха по обраслата пътека към входа на старата „бяла къща“. Вратата отдавна липсваше, бяха останали само няколко парчета от касата. От лилавата боя, с която баща му навремето щедро бе боядисвал всяка дървена повърхност, включително и подовете, личаха избледнели, олющени петна. Керемидите на покрива още стояха, но гредите бяха прогнили и по всички стени се стичаше влага. Дюшемето бе вдигнато почти напълно, с изключение на няколко по-упорити дъски. Цялото място представляваше една куха черупка, без следа от любовта, сгрявала го някога.

— Смятам да доизтърбуша всичко тук и да го построя наново — подхвърли Фин. — Може би ще искаш да ми помогнеш през лятната ваканция?

— Може би — сви неопределено рамене Фионлах.

— Ще постъпваш ли в университета наесен?

— Не.

— Защо?

— Трябва да си намеря работа. Имам отговорности, нали сега съм баща.

Фин кимна.

— Как е детето?

— Добре, благодаря, че попита.

Той игнорира сарказма.

— А Дона?

— Живее у тях, с родителите си и дъщеря ни.

— Ами ти? — намръщи се Фин.

— Мама и аз още сме заедно. — Той кимна разсеяно по посока на къщата, която Маршели бе наследила от Артър. — Преподобният Мъри не ме пуска да ходя у тях.

— Че защо? — възкликна невярващо Фин. — Нали си баща на внучката му, за бога.

— Без средства да издържам нито нея, нито майка ѝ. Дона понякога успява да се измъкне и да дойде у дома. Но по-често се срещаме в града.

Фин преглътна гнева си. Нямаше смисъл да го излива пред Фионлах. За това си имаше друго време и място.

— Какво прави майка ти? — Невинен наглед въпрос, за който и двамата знаеха, че е натоварен с вътрешен смисъл.

— Държи приемни изпити за университета в Глазгоу. — Младежът забеляза изненадата му и додаде: — Не ти ли е казвала?

— Не, не сме се чували.

— А, така ли. — Фионлах зарея взор надолу по хълма. — Винаги съм мислел, че двамата един ден ще се съберете отново.

Усмивката на Фин бе пропита от съжаление и тъга.

— Преди толкова години не успяхме. Кое ще е по-различното сега? — Той се поколеба за секунда. — Тя още ли е в Глазгоу?

— Не, прибира се днес, със сутрешния полет. Семейни проблеми.