Питър Мей - Човекът от остров Луис

Стените и основите бяха достатъчно здрави, но щеше да се наложи да махне целия покрив и да го изгради наново, за да спре течовете и да пристъпи към вътрешността на сградата. Като за начало трябваше да свали и подреди всички керемиди, но за целта му бе нужна стълба.

Вятърът прилепваше към тялото му синия работен комбинезон и карираната риза и изсушаваше потта по лицето му. Почти бе забравил колко упорито може да духа тукашният вятър. Ако човек живееше на островите, му обръщаше внимание единствено когато престанеше. Той отправи поглед надолу по хълма, към къщата на Маршели. Колата отпред я нямаше, значи още не се беше прибрала. Фионлах вероятно бе на училище в Сторноуей. По-късно щеше да отскочи дотам и да поиска стълба.

Времето засега бе меко и топло, но далеч на хоризонта се събираха мрачни облаци, предвещаващи дъжд. Техните тъмни, настъпващи маси контрастираха рязко с огрения от слънцето бряг. Звукът на автомобилен мотор го накара да се обърне. Маршели бе спряла край пътя със стария „Воксхол Астра“ на Артър и го гледаше от билото на хълма. В колата при нея имаше още някой.

Стори му се, че мина доста време, преди тя да отвори вратата и да тръгне по пътеката към него. Вятърът развяваше дългата ѝ руса коса на безразборни кичури. Изглеждаше по-слаба от преди. Когато го доближи съвсем, той забеляза, че лицето ѝ е лишено от всякакъв грим, изпито и неестествено бледо под непрощаващата дневна светлина.

— Не знаех, че ще идваш — рече Маршели след кратко мълчание.

— И аз не знаех допреди два дни. Взех решението чак след развода.

Тя се загърна по-плътно в якето си, като че ли ѝ беше студено, и скръсти ръце на гърдите си.

— Смяташ ли да останеш?

— Още не знам. Ще постегна малко къщата, а после ще видим.

— Ами работата ти?

— Напуснах полицията.

Тя остана изненадана.

— И с какво ще се занимаваш сега?

— Не знам.

Маршели се усмихна с така добре познатата му сардонична усмивка.

— Тук почива Фин Маклауд. Мъжът, който не знаеше.

— Е, вече си взех дипломата по програмиране.

— Виж ти — повдигна вежда тя. — Най-търсената професия в цял Кробост.

Фин се изсмя.

— Да, вярно. — Тя открай време имаше способността да го разсмива. — Все ще измисля нещо. Може да отида във фабриката в Арниш, като баща ми. И като Артър.

При споменаването на Артър лицето ѝ помрачня. Заплащането във фабриката не беше лошо, но по някаква причина местните мъже постъпваха там само в краен случай, ако не успееха да си намерят работа на рибарски кораб, да постъпят в университет или изобщо да избягат от острова.

— Никога няма да направиш това.

— Права си, няма.

— Тогава недей да говориш глупости. Бездруго достатъчно ги дрънкаше на младини.

— Добре, обещавам. — Той кимна към колата. — Кого возиш там?

— Баща ми.

— А, как е той?

Въпросът бе напълно невинен, но предизвика у нея неочаквана реакция. Устните ѝ се свиха, а от очите ѝ бликнаха сълзи.

— Какво има? — попита притеснено Фин.

— Мама го изрита от вкъщи — отвърна прегракнало тя. — Каза, че не може да го търпи повече и че вече е моя отговорност.

— Но защо?

— Защото е склерозирал, затова. Когато го видя последния път, все още не беше толкова зле, но оттогава се влошава с всеки изминал ден. — Маршели се извърна към колата и сълзите рукнаха свободно по бузите ѝ. — А аз не мога да се грижа за него. Не мога! Тъкмо си върнах свободата след двайсет години с Артър. И с неговата майка. Имам да държа още изпити, трябва да мисля и за бъдещето на Фионлах… Боже, звуча ужасно, нали? Като пълен егоист.

Прииска му се да я вземе в прегръдките си, да я притисне към себе си. Но бе изминало твърде дълго време.

— Разбира се, че не — успя да каже само.

— Той е мой баща! — Гласът ѝ бе пропит от болка и вина.

— Сигурен съм, че социалните служби ще успеят да измислят нещо, поне временно. Опитахте ли в старчески дом?

— Не можем да си го позволим. Фермата не беше наша, а под наем. — Тя избърса лице с опакото на ръката си и положи видимо усилие да се успокои. — Обадих се на социалните, обясних им всичко, но те казаха, че трябвало да отида да разговаряме на място. Затова сега просто ще го оставя в центъра за дневни грижи, докато обмисля какво да правя. — Тя поклати глава, на ръба да се разплаче отново. — Наистина съм в безизходица.

— Виж, ще отида да се преоблека и ще дойда с вас до града — рече Фин. — Тримата ще хапнем в някоя кръчма, а после ще оставим баща ти в центъра, докато ние се срещнем със социалните грижи.