Питър Мей - Човекът от остров Луис

— А сега ръцете, господин Макдоналд — каза, като отиде до кабинката, за да откъсне малко тоалетна хартия, с която да забърше очилата. Щом Тормод изми и подсуши ръцете си, постави очилата обратно върху носа му и прикрепи дръжките зад ушите. — Друг път внимавайте по колко панталона обувате. Какво щеше да стане, ако се бяхте напикали в крачолите?

По някаква причина напикаването в крачолите се видя на събеседника му крайно комично и докато влизаха обратно в бара, той се смееше от сърце.

— Е, какво стана? — попита Маршели, усмихвайки се леко при вида на веселостта на баща си.

— Нищо — каза Фин, като го настани върху стола и ѝ подаде акуратно сгънатия панталон. — Просто не е загубил чувството си за хумор, това е всичко.

Докато сядаше, забеляза благодарния поглед в очите на Тормод. Старецът сякаш му бе признателен, задето не е разказал цялата история и му е спестил унижението. Нямаше как да се разбере какво става в главата му, доколко изобщо схваща случващото се около него. Той бе като изгубен в мъглата на собственото си съзнание. Понякога тази мъгла се разсейваше, но Фин знаеше, че навярно има моменти, когато тя се спуска плътна и тежка, забулвайки всякаква светлина и разсъдък.

Центърът за дневни грижи „Солас“ се намираше в североизточния край на Сторноуей, в „Уествю Терас“ — модерно едноетажно здание с просторни паркинги от двете страни. Непосредствено до него бе разположен стопанисваният от общината старчески дом „Дън Айсдийн“, заобиколен от дървета и равно подстригани тревни площи. Отвъд се простираше прогизналото торфено поле, стигащо чак до Еърд и Броудбей. То проблясваше като златно под кратките лъчи на следобедното слънце, в очакване на поредния дъжд. От югозапад вече се надигаха тъмни навъсени облаци, гонени от усилващия се вятър.

Докато Маршели паркираше край редицата жилищни фургони, докарани с цел да се обезпечат допълнителни места за вече препълнената институция, първите тежки капки започнаха да падат от небето. Те забързаха към входа, водейки Тормод помежду си. Тъкмо стигнаха вратата, когато тя се отвори и отвътре излезе набит тъмнокос мъж. Той отстъпи встрани, за да им стори път, и едва тогава Фин го позна.

— Джордж Гън!

Другият явно бе също толкова учуден да го види. Щом преодоля изненадата си, кимна и му подаде ръка.

— Радвам се да те видя отново на острова. Здравейте, госпожо Макинес — добави по адрес на Маршели.

— Вече съм Макдоналд. Върнах си моминското име.

— Аз също вече не съм инспектор — каза Фин. — Подадох си оставката.

— Така ли? Съжалявам да го чуя.

Възрастна жена с боядисана в бледосиньо коса приближи до тях, улови внимателно Тормод под ръка и го поведе към вътрешността на сградата.

— Здравей, Тормод. Не те очаквахме днес. Ела, ще ти направим чаша чай.

Докато те се отдалечаваха, Гън се обърна отново към Маршели.

— Всъщност, госпожо Макдоналд, тъкмо с баща ви исках да говоря.

— Че за какво, за бога, може да говорите с него? — изгледа го с широко отворени очи тя. — Той дори не помни кой е.

— Така разбрах и аз — кимна сериозно сержантът. — Вече ходих в Милънейс да се срещна с майка ви. Но след като сте тук, навярно и вие ще можете да ме осведомите по някои въпроси.

Фин улови сержанта за лакътя.

— Джордж, за какво става дума?

— Ще те помоля за малко търпение — отдръпна ръката си другият. И Фин разбра, че не става дума за рутинна процедура.

— Какви въпроси? — попита Маршели.

— Семейни.

— Например?

— Имате ли някакви чичовци, госпожо Макдоналд? Или братовчеди? Каквито и да било други родственици извън най-близкото семейство.

Маршели смръщи вежди.

— Мисля, че майка ми има далечни роднини някъде в Южна Англия.

— Интересува ме по-скоро бащината ви линия.

— Ами, като че ли не… — Тя изглеждаше все по-объркана. — Баща ми е бил единствено дете. Няма братя и сестри.

— А братовчеди?

— Не мисля. Роден е в село Шилебост, на остров Харис. Но доколкото знам, не са останали други живи членове от семейството му. Веднъж ни заведе да видим къщата, където е отрасъл. Вече запустяла, разбира се. Показа ни и местното училище, в което е учил — съвсем малко, на самия бряг, с чудна гледка към плажовете на Лъскентайър. Но и дума не е споменавал за някакви роднини.

— Хайде, Джордж, изплюй най-сетне камъчето — не се сдържа Фин въпреки молбата на Джордж да прояви търпение.

Сержантът му хвърли странно смутен поглед и прокара пръсти през черните, падащи над челото му коси.