Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Преди няколко дни — рече след кратко колебание — открихме тяло, заровено в торфеното поле на западния бряг, край Сиадер. Идеално запазен труп на около двайсетгодишен мъж. Умрял от насилствена смърт. — Той направи пауза. — Отначало помислихме, че е престояло там векове, може би от времето на скандинавските нашествия. Или още по-отрано, от каменната епоха. Но една татуировка на Елвис Пресли върху дясната му ръка направи тези теории на пух и прах.

— Мога да си представя — кимна Фин.

— Както и да е, патологът установи, че най-вероятно е бил убит в края на петдесетте години на миналия век. Което означава, че убиецът му може да е още жив.

Маршели поклати неразбиращо глава.

— Но какво общо има всичко това с баща ми?

Гън си пое дълбоко дъх.

— Работата е там, госпожа Макдоналд, че около трупа нямаше облекло, нито други предмети, по които да го идентифицираме. Затова взехме ДНК проби…

— Които после сте съпоставили с базата данни — довърши изречението Фин.

Гън леко се изчерви и кимна.

— Помните, че миналата година повечето мъже в Кробост се подложиха на ДНК анализ, за да бъдат изключени като заподозрени в убийството на Ейнджъл Макричи.

— Пробите е трябвало да бъдат унищожени досега — каза Фин.

— Само по изрично искане на донора. Подписва се специален формуляр, а господин Макдоналд не го е сторил. Изглежда, не е разбрал, когато са му обяснили, или пък е забравил. — Сержантът погледна Маршели. — Както и да е, базата данни показа съвпадение. Който и да е убитият младеж, той е бил роднина на баща ви.

Дъждът барабани по прозореца. Ама че шум вдига! Когато си навън, на полето, никога не го чуваш, разбира се. Вятърът заглушава всичко. Затова пък го усещаш, и още как. Направо жили бузите ти, ако се вдигне истинска буря. Понякога капките летят хоризонтално. Обичах това усещане. Навън, сред пустошта — само аз, необятното небе и дъждът, шибащ в лицето ми.

Сега ме държат все затворен. Не можело да ми се има доверие да излизам сам навън, казва лошата Мери.

Седим около масата в голямото празно фоайе и всички гледат мен. Не знам какво очакват. Дали не са дошли да ме отведат у дома? Едната е Маршели, разбира се. Младият човек с къдравата руса коса също ми изглежда познат. Не ми идва наум как се казваше, но по-късно сигурно ще се сетя. Но кой е онзи другият, с кръглото лице и зализаната черна коса? Никога по-рано не съм го виждал.

Маршели се навежда към мен с думите:

— Татко, какво е станало с роднините ти? Имаш ли някакви чичовци или братовчеди, за които да не си ни казал?

Какви ги говори тя? Те отдавна са мъртви. Всеки знае това.

Фин! Точно така, Фин. Момчето с къдриците. Навремето идваше във фермата и ухажваше моята малка Маршели, когато и двамата още ходеха прави под масата. Надявам се техните да са добре. Харесвах баща му. Свестен, порядъчен човек.

Никога не съм познавал своя баща. Само са ми разправяли за него. Бил е моряк, разбира се. През ония години всеки мъж на място е бил моряк. Денят, в който мама ни събра във всекидневната, за да ни съобщи новината, бе доста мрачен. Скоро идваше Коледа и тя се бе постарала да украси къщата празнично. Нас, естествено, ни беше грижа само за подаръците, които щяхме да получим. Не че очаквахме кой знае какво. Важна беше изненадата.

На улицата имаше сняг — не много, само колкото да се разтопи и превърне в киша. Небето бе сиво-зеленикаво, както винаги щом падне сняг, а светлината, и без това трудно проникваща между сградите, бе помръкнала съвсем.

Мама бе прекрасна жена, поне от онова, което си спомням за нея. А то не е много. Само мекотата на прегръдката ѝ и мириса на нейния парфюм, одеколон, или каквото там е ползвала. И синята щампована престилка, която винаги носеше.

В онзи ден тя ни сложи да седнем един до друг на дивана и коленичи на пода пред нас. Постави ръка върху рамото ми. Лицето ѝ имаше ужасен цвят — толкова бял, че сигурно щеше да се слее със снега. И можех да позная, че е плакала.

Тогава трябва да съм бил на четири, а Питър — година по-малък от мен. Вероятно е бил заченат по време на някоя отпуска, преди последното отплаване на баща ми.

— Татко няма да се прибере, деца — каза тя, а гласът ѝ потрепна.

Останалият ден ми се губи. Онази Коледа веселие нямаше. В паметта ми всичко сивее, като овехтяла черно-бяла снимка. Мрачно и потискащо. Едва по-късно, щом поотраснах, разбрах, че корабът му е бил потопен от германска подводница. Една от онези, които постоянно нападаха конвоите в Атлантика, между Англия и Америка. И изпитах странното усещане, че също потъвам заедно с него, пропадам до безкрайност през тъмните води.