Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Имате ли изобщо някакви роднини, останали на остров Харис, господин Макдоналд? — Гласът на Фин ме стряска. Той ме гледа много сериозно. Какви хубави зелени очи има. Не знам защо Маршели не се омъжи за него, а за Артър Макинес. Никога не съм харесвал онзи непрокопсаник.

Фин продължава да ме гледа и аз се мъча да се сетя въпроса му. Беше нещо за семейството ми.

— Бях с майка си в нощта, когато умря — казвам. И изведнъж усещам как се просълзявам. Защо трябваше тя да умира? Стаята бе толкова тъмна. Задушна, пропита с миризма на болест и смърт. Върху нощната масичка имаше електрическа лампа, хвърляща кошмарна, бледа светлина върху лицето ѝ в леглото.

На каква възраст съм бил тогава? Вече не помня ясно, но вероятно тринайсет-четиринайсетгодишен. Твърде малък за отговорността. И неподготвен да се впусна сам в света. Не че човек някога е подготвен за това. Свят, за който дори не подозирах. Не и тогава, когато познавах единствено сигурността на собствения си дом и майката, която ме обичаше.

Не знам къде е бил Питър онази нощ. Навярно вече е спял. Бедният Питър. Така и не се оправи след онова падане от въртележката на панаира. Колко нелепо само! Един миг невнимание, в който понечи да слезе от нея, преди да е спряла напълно, и животът му се промени завинаги.

Майка ми имаше много тъмни очи и лампата на нощната масичка се отразяваше в тях, но аз виждах как светлината постепенно гасне. Тя извърна глава към мен, а погледът ѝ бе пълен с тъга. Тъга не за нея, а за мен. Извади ръце над завивките и свали венчалната халка от безимения си пръст. Никога не съм виждал друга като нея. Сребърна, под формата на две преплетени змии. Някакъв чичо на баща ми я донесъл след плаване в чужбина оттогава се предавала в семейството. Когато мама и татко се женели, той нямал пари да ѝ купи друга, затова ѝ дал тази.

Тя я притисна в дланта ми и каза:

— Искам да се грижиш за Питър. Той няма да се справи сам на този свят. Обещай ми, Джони. Че винаги ще се грижиш за него.

Разбира се, нямах представа с каква отговорност се нагърбвам, но това бе предсмъртното ѝ желание, затова кимнах тържествено и обещах. Тогава тя се усмихна и леко стисна ръката ми.

Продължих да гледам как светлината гасне в очите ѝ, докато те не се затвориха, а ръката ѝ не пусна моята. Свещеникът дойде чак след четвърт час.

Какъв е този ужасен звън? По дяволите!

— Извинете — каза Маршели и взе притеснено да рови из дамската чанта за телефона си. Не че баща ѝ бе много словоохотлив или че казаното имаше особен смисъл, но съдейки по едрите мълчаливи сълзи, рукнали по лицето му след разкритието, че е бил с майка си по време на смъртта ѝ, този факт явно носеше за него силен емоционален заряд. А телефонът ѝ бе звъннал тъкмо в най-неподходящия момент.

— Какво става тук? — протестираше раздразнено старецът. — Не може ли човек да има поне минута покой в собствения си дом?

Фин се приведе напред и постави длан върху ръката му.

— Всичко е наред, господин Макдоналд. Беше просто мобилният на Маршели.

— Една секунда, ако обичате — каза тя в слушалката, сетне я прикри с длан и се обърна към останалите: — Ей сега се връщам. — И като стана от стола, забърза към другия край на голямото празно фоайе. Повечето пациенти на центъра бяха отишли на излет с автобус, тъй че освен тях други хора почти нямаше.

Гън кимна на Фин и като оставиха Тормод сам, те също се дръпнаха встрани, разговаряйки тихо помежду си. Фин забеляза, че сержантът, макар и шест-седем години по-възрастен от него, няма нито един бял косъм в косата си, и се зачуди дали случайно не я боядисва. Но това някак не се връзваше с цялостния му облик. Лицето му също бе гладко, като се изключи единствената дълбока бръчка на загриженост, прорязала челото му в момента.

— Сигурен съм, че ще пратят някой външен да оглави разследването — каза той. — Няма да поверят нещо толкова сериозно на човек от острова. Знаеш как е.

Фин кимна.

— А който и да дойде, далеч няма да е така тактичен като мен. Единственото, което знаем за самоличността на убития, е, че има родствена връзка с Тормод Макдоналд. — Той направи пауза и присви устни в нещо като извинителна физиономия. — Което директно поставя самия Тормод в кръга от заподозрени.

Маршели се върна при тях, пъхайки телефона в чантата си.

— Обадиха се от социалната служба. Очевидно имат едно свободно легло, поне за момента, в отделението за болни от алцхаймер в „Дън Айсдийн“.