Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Можете да прехвърлите съдържанието на куфара си в предоставените ви торби — рече появилият се след нас господин Андерсън. — Те трябва да се намират по всяко време под долния край на леглата ви. Ясно?

— Да, сър.

Всичко в куфара ни се оказа систематично сгънато от някого. Аз отделих своите дрехи от тези на Питър и напълних двете торби. През това време той седеше на ръба на леглото и прелистваше единственото нещо, останало като спомен от баща ни — колекция, започната от него още преди кампанията срещу цигарените реклами. Нещо подобно на филателен албум, но върху страниците, вместо пощенски марки, бяха залепени картончета от десетки различни марки цигари. Някои носеха екзотични имена като „Джойстик“, „Пасинг Клауд“ или „Джулепс“. Ярки цветни картинки, глави на млади мъже и жени, смучещи в екстаз тютюневите тръбички, които един ден щяха да ги убият.

Питър никога не се уморяваше да ги разглежда. Предполагам, че албумът бе по-скоро мой, отколкото негов, но нямах нищо против да му го отстъпя, виждайки, че шарените картончета му дават някаква директна връзка с нашия баща.

Аз самият изпитвах далеч по-силна връзка с майка ни. Пръстенът, получен от нея, бе като символичен талисман, бдящ над моя живот. Дори Питър не знаеше, че го притежавам. Той не умееше да си държи устата затворена и спокойно можеше да избъбри тайната ми пред някого. Затова го държах скрит в чифт свити на топка чорапи. Подозирах, че тъкмо предмет като него е много вероятно да бъде конфискуван или откраднат.

Трапезарията се намираше на първия етаж и именно тук, след края на учебните занятия, видяхме за пръв път останалите деца. Общо около петдесет на брой. Момчетата обитаваха източното крило, момичетата — западното. Естествено, всички ни оглеждаха с любопитство. Те живееха тук отдавна, а ние бяхме зелени новобранци, при това католици. Не че го пишеше на челата ни, но останалите сякаш го знаеха и то ни разделяше от тях. Никой не искаше да говори с нас. Освен Катрин.

По онова време тя беше истинска мъжкарана. Късо подстригана кестенява коса, бяла блуза под тъмнозеления пуловер, сива плисирана пола, сиви чорапи, набръчкани на глезените, и тежки черни обувки. Тогава трябва да съм бил на около петнайсет, а тя — година по-малка, но помня, че вече имаше възголеми гърди, изпъващи пуловера. Като се изключат те, не притежаваше много други женствени качества. Обичаше да ругае, смееше се гръмко и не оставаше длъжна на никого, дори на по-големите момчета.

На училище се ходеше с вратовръзки, но онази първа вечер забелязах, че тя вече е свалила своята, а през разкопчаната якичка на блузата ѝ видях малък медальон на свети Кристофър, окачен на сребърна верижка.

— Вие сте паписти, нали? — попита вместо увод тя.

— Католици — поправих я.

— Все същото. Аз съм Катрин. Елате, ще ви покажа как стават нещата.

Последвахме я до един тезгях, откъдето взехме дървени табли и отидохме да се наредим на опашката пред кухненското прозорче.

— Храната е пълен отврат — рече тихо тя. — Но не се притеснявайте, аз имам леля, която ми праща колети. За да не се чувства гузна, предполагам. Голяма част от децата тук всъщност не са сираци, а само от разбити семейства. На мнозина им изпращат провизии, но трябва да се изяждат бързо, преди шибаняците да ги конфискуват. — Тя се усмихна съзаклятнически и понижи гласа си до шепот. — Среднощни пиршества на покрива!

Седнахме заедно на една маса, сред гълчавата от гласове, отекващи под високия таван на трапезарията. Катрин се оказа права за храната — рядка, блудкава зеленчукова супа и жилаво месо със зеленикави, плувнали в мазнина картофи. Засърбах унило с лъжицата, но тя побърза да ме ободри.

— Не се бой, аз също съм папистка. Тук не ни харесват, затова няма да останем дълго. — Сякаш чувах ехо от думите на господин Андерсън по-рано през деня. — Свещениците скоро ще ни потърсят.

Не знам от колко време се бе утешавала с тази мисъл, но трябваше да измине цяла година, преди инцидентът на моста най-сетне да докара в сиропиталището първия католически свещеник.

В училището на селото също не харесваха католиците. То представляваше сурова сграда от сив гранит, със стени, пронизани от високи тесни прозорци. Имаше кула с камбана, която известяваше началото на часовете. Под нея бяха издялани от камък гербът на училищното настоятелство и барелеф на мила дама в широки одежди, въвеждаща млад ученик в тайнствата на просвещението. Ученикът имаше къса коса и нещо като поличка и силно ми напомняше на Катрин, макар навярно идеята да е била да се изобрази момче от класическата епоха. Годината, изписана отдолу, бе 1875-а.