Питър Мей - Човекът от остров Луис

Поех по чакълеста пътека, с надгробни камъни и кръстове, очертаващи се смътно от двете ѝ страни. Небето беше ясно и имаше луна, така че намирах пътя си без труд. Тъкмо свърнах зад един завой, когато някакъв шум в тревата ме накара да се закова на място. Беше по-скоро тупване, съпроводено от кашлящ звук.

Бях чувал, че лисицата понякога издава кашляне, наподобяващо човешкото, и за секунда се поколебах, но ето че то се разнесе отново, далеч по-силно, отколкото би могло да излезе от гърлото и на най-едрата лисица. Сърцето ми подскочи и си плюх на петите. Понесох се като вихър, заслепен от редуващите се сенки и сребриста лунна светлина. Можех да се закълна, че чувам бягащи стъпки подире си. Във въздуха внезапно повя хлад и потта изстина върху лицето ми.

Нямах идея къде се намирам, нито как да стигна обратно до портата. Препънах се и паднах, ожулвайки коленете си, но бързо скочих отново на крака. Зарязах пътеката и се впуснах сред дремещите надгробни паметници. Избрах един голям, по-висок от мен и увенчан с каменен кръст. Приклекнах и се стаих зад него, като се стараех да не издавам нито звук. Но блъскането на сърцето изпълваше ушите ми и жадните за кислород дробове ме принудиха да си поема шумно дъх и да го изпусна отново. Цялото ми тяло трепереше.

Вслушвах се напрегнато, но не чувах нищо и тъкмо започнах да се отпускам, проклинайки развинтеното си въображение, когато до ушите ми долетя тихо поскърцване на чакъла под нечии внимателни стъпки. Едва се сдържах да не изкрещя.

Надзърнах внимателно иззад укритието и видях, само на пет-шест метра разстояние, силуета на куцащ мъж, който влачеше левия си крак. Още секунда, и той се показа изпод сянката на един огромен бук. Лунната светлина обля лицето му и аз го зърнах — безкръвно и восъчнобледо, като това на майка ми в деня, когато ни съобщи за смъртта на нашия баща. Костите над очите бяха изпъкнали и караха гнездата им да изглеждат черни, като че бяха празни. Носеше съдрани панталони, парцаливо сако и мръснобяла риза, разкопчана на врата. В едната си ръка имаше малка торба. Скитник, потърсил място за нощувка сред мъртвите? Не знаех и не исках да знам.

Изчаках го да отмине и щом нощта го погълна отново, предпазливо заобиколих паметника. Едва тогава прочетох името, издълбано върху него. И всяко косъмче на главата ми настръхна.

Мери Елизабет Макбрайд.

Името на майка ми. Знаех, разбира се, че не тя е погребана отдолу. Въпросната Мери Елизабет бе лежала на същото място близо двеста години. Но не можех да се отърся от усещането, че именно майка ми ме е насочила към това скривалище. Че макар да ме е натоварила с грижата за брат ми, в същото време не е спирала да бди над мен.

Обърнах се и побягнах обратно в посоката, от която бях дошъл, а сърцето ми се мъчеше да изхвръкне от гърдите. Стигнах открехнатата порта от ковано желязо, минах през нея като призрак и се устремих към задния вход на сиропиталището. За пръв и единствен път в живота си се радвах да се озова между неговите стени.

Дълго лежах буден и треперещ в леглото, докато сънят накрая не ме надви. По някое време бях събуден от Питър. Още бе нощ и приведената му над мен фигура се очертаваше в правоъгълниците лунна светлина, падаща през прозорците.

— Джон — докосна ме по лицето той със загрижен шепот. — Джони, защо плачеш?

Ако приключението на покрива завърши печално, това бе изцяло по вина на Алекс Къри. Той беше изпечен хулиган, по-голям от повечето от нас и прекарал най-дълго време в сиропиталището. На ръст достигаше господин Андерсън и вероятно бе по-як от него. Навремето, според разказите на останалите, редовно бе ял бой с кожения ремък заради буйния си и непокорен нрав, но от две-три години насам физиката му бе укрепнала дотолкова, че дори директорът явно се боеше да го пердаши. Напоследък отказваше да подстригва гъстата си черна коса и бе пуснал прическа като на Елвис — с бухнал перчем отпред и зализана отзад на тила. Мисля, че тогава Питър и аз за пръв път узнахме за Елвис Пресли. Поначало знаехме твърде малко за нещата извън нашия собствен малък свят. Из сиропиталището се носеха слухове, че Алекс щял да напуска и да бъде пратен в общежитие. Вече бе станал твърде голям за възможностите на господин Андерсън.

Един ден Катрин дойде при нас със смигване и съзаклятническа усмивка. Каза ни, че тя и още няколко момичета са получили колети през седмицата и че следващата вечер ще се състои среднощно пиршество на покрива.

— Как да стигнем там? — попитах.