Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Къде са ни нещата? — извиках насреща му. — Какво сте направили с тях?

Лицето му бе с цвят на пепел, почти зеленикаво, а очите — пълни с безпокойство и вина.

— Никога не съм го виждал такъв, Джони — отвърна, а челюстта му леко потреперваше. — Щом тръгнахте за училище, изскочи от кабинета си като обезумял. Повика мен и още неколцина души да му помагаме и събра всички торби изпод леглата ви. Отнесохме ги в котелното помещение и аз трябваше да държа вратата на пещта отворена, докато той ги хвърляше вътре една по една. Всичките отидоха, станаха на пепел.

Усетих как яростта ме заслепява. Единствената вещ, останала от майка ми, бе изгубена. Пръстенът с преплетените змии. Изчезнал завинаги. Също и албумът с цигарени картончета на Питър. Последните ни връзки с миналото бяха прерязани. Изгорени заради дребнавата мъст на господин Андерсън. Ако можех, щях да убия този човек, без да изпитам нито капка угризение.

Фин се чувстваше леко конфузно. Беше странно да се озове отново в този дом, навяващ толкова много спомени от детството му. Тук двамата с Артър бяха обучавани от господин Макинес. Тук си бяха играли като малки — първи приятели още от мига, в който бяха проходили. Къща, изпълнена с мрачните тайни, пазени по негласен обет дълбоко в сърцата им.

За Маршели това бе просто мястото, където бе живяла последните двайсет години. Години, прекарани в един брак без любов, в грижи за болната майка на нейния съпруг и в отглеждане на техния син.

След завръщането им от Сторноуей, тя бе поканила Фин да вечеря заедно с нея и Фионлах и той бе приел с благодарност. Другата алтернатива бе да се задоволи с кутия консервирана супа, която да стопли на малкия газов котлон в палатката си.

Денят още не бе приключил, но навън цареше сумрак заради ниските, плътни облаци, настъпващи откъм океана. Вятърът свиреше свирепо във всяка фуга, запращаше неспирни талази от дъжд срещу стъклата на прозорците и връщаше дима от камината обратно през комина, изпълвайки всекидневната с лютив мирис на тлеещ торф.

Маршели приготвяше храната в мълчание и Фин предположи, че в съзнанието ѝ тегне чувство на вина, задето е изоставила баща си на чуждо място, сред непознати хора.

— Ти се справяш добре с него — рече тя изведнъж, без да се обръща от къкрещата върху котлона тенджера.

— Моля? — сепна се Фин, който седеше на масата с чаша бира пред себе си.

— Имам предвид с баща ми. Сякаш имаш опит с възрастни хора.

— Майката на Мона отрано разви алцхаймер. — Той отпи от бирата си. — На първо време не беше толкова зле, но после падна и си счупи тазобедрената става. Настаниха я в болница „Виктория“ в Глазгоу, в старческо отделение.

Маршели сбръчка нос.

— Обзалагам се, че не ѝ е било много забавно.

— Беше отвратително. — Емоцията в гласа му я накара да се обърне. — Сякаш извадено от роман на Дикенс. Воня на изпражнения и урина. Човешки писъци, носещи се в нощта. Персонал, седящ по леглата на пациентите и зяпащ сапунените сериали, за които те си плащат, докато колостомните им торбички преливат.

— О, боже. — Върху лицето на Маршели се изписа неподправен ужас.

— Нямаше начин да я оставим там. Затова една вечер просто отидохме, взехме ѝ багажа и я прибрахме при нас. Половин година живя вкъщи и аз плащах за частна медицинска сестра. — Фин отново надигна чашата, унесен в спомена. — Трябваше да се науча как да се справям. Да не споря, да избягвам противоречията. Да разбера, че безпомощността и забравянето са тези, които я правят раздразнителна и проклета. — Той поклати глава. — Краткосрочната ѝ памет почти липсваше, затова пък можеше с кристална яснота да си спомни неща от своето детство. Прекарвахме заедно по цели часове, говорейки за миналото. Свястна жена беше.

— Защо се разделихте двамата с Мона? — попита Маршели и след кратко колебание добави: — Само заради инцидента със сина ти ли?

Фин поклати глава.

— Това беше просто точката на пречупване… след дълги години, прекарани в удобна заблуда. Ако не беше Роби, вероятно много по-рано всеки щеше да хване своя път. Бяхме приятели и не мога да кажа, че не сме имали хубави моменти, но всъщност никога не съм я обичал.

— Защо тогава се ожени за нея?

Той я погледна в очите и се замисли, насилвайки се навярно за пръв път да се изправи пред истината.

— Вероятно по същата причина, по която и ти се омъжи за Артър.

В мълчанието, което последва, тегнеха всички пропилени години, оставени да се изплъзнат между пръстите им. Маршели се обърна отново към печката, неспособна да понесе напрежението.